Сеиджуро! Акеми си спомни задухът и усещането за нещастие, припомни си, как очертанията на шоджито се размиха пред погледа й.
— Чакай! — каза тя.
— Да чакам ли? Добре, ще почакам — отвърна Ясома, който взе трескавото треперене на тялото й за израз на страст. — Обаче не се опитвай да избягаш или наистина ще стана груб.
Тя изръмжа остро, изви рамене и махна ръката му от себе си. Втренчи се ядосано в лицето му и бавно се изправи.
— Какво се опитваш да направиш с мен?
— Знаеш какво искам!
— Мислиш, че може да се отнасяш с жените като с глупачки, а? Всички мъже така правите! Е, аз може да съм жена, но ме бива за нещо повече.
От устната й, която бе порязала на едно листо, течеше кръв. Прехапа я и пак избухна в сълзи.
— Много странни работи говориш — обади се той. — Какво може да си, освен смахната?
— Ще говоря, каквото си поискам! — кресна Акеми.
Блъсна го с всичка сила в гърдите и се затича през буренака, който се простираше чак докъдето поглед стига в лунната светлина.
— Убийство! Помощ! Убийство!
Ясома се метна подире й. Преди да е пробягала и десет крачки, той я хвана и отново я повали. Сега тя лежеше с притисната към земята буза и с разпръсната около лицето коса. Белите й нозе се подаваха изпод кимоното, което бе полуотворено и излагаше гърдите й на студения вятър.
Тъкмо когато се готвеше да се хвърли отгоре й, нещо много тежко перна Ясома близо до ухото. Кръвта нахлу в главата му и той изпищя от болка. Щом се извърна да види какво е, твърдият предмет се стовари върху темето му. Този път надали изпита болка, тъй като веднага се строполи в безсъзнание. Главата му се килна като празната глава на хартиен тигър. Докато лежеше така със зяпнала уста, неговият нападател, един странстващ свещеник, застана над него, хванал шакухачи, с която бе нанесъл ударите.
— Зъл звяр такъв! — възкликна той. — Обаче го оправих по-лесно, отколкото очаквах.
Свещеникът остана да гледа известно време към Ясома, като обмисляше на глас дали ще е по-великодушно да го убие веднага. Възможно бе, дори след като дойде в съзнание, той вече никога да не си върне разсъдъка.
Акеми впери празен поглед в своя спасител. Освен шакухачи, по нищо не можеше да се познае, че той е свещеник. Ако се съди по мръсните дрехи и висящата отстрани сабя, можеше да бъде обеднял самурай или дори просяк.
— Сега всичко е наред — каза мъжът. — Няма за какво повече да се тревожите.
Излязла от унеса си, Акеми му благодари и се зае да оправя косата и кимоното си. Погледът, с който надзърташе в тъмнината наоколо, обаче още бе пълен с уплаха.
— Къде живеете? — попита свещеникът.
— А? Къде… искате да кажете, къде ми е къщата? — попита тя и покри лицето си с ръце.
Опита се през ридания да отвърне на въпроса му, но не намери сили да бъде откровена с него. Част от това, което му каза, беше истина — майка й не е като нея, майка й се опитва да разменя тялото си за пари, избягала е тук от Сумийоши, — но останалото беше измислено на мига.
— По-скоро ще умра, отколкото да се върна у дома — простена тя. — Толкова трябваше да понеса от майка си! Толкова много срамни неща ми се случиха! Ами, дори докато бях малко момиче, трябваше да излизам на полето на битката и да крада разни неща от телата на убитите войници.
Отвращението към майка й я накара цялата да потрепери.
Аоки Тандзаемон й помогна да стигне до една падинка, където бе тихо и вятърът не беше така мразовит. След като стигнаха до един малък, полусрутен храм, той се усмихна бързо с едрите си зъби и каза:
— Аз живея тук. Не е много нещо, но на мен ми харесва.
Макар да съзнаваше, че въпросът е малко нелюбезен, Акеми не можа да се сдържи да не попита:
— Но наистина ли тук живеете?
Тандзаемон отвори с бутване една решетеста врата и й направи знак да влезе. Акеми се поколеба.
— Вътре е по-топло, отколкото мислите — каза той. — За постилане на пода имам само тази тънка рогозка. Въпреки това тя е по-добре от нищо. Да не се страхувате, че може да съм като онзи звяр там?
Акеми мълчешком поклати глава. Тандзаемон не я плашеше. Сигурна беше, че е добър човек, а и във всеки случай бе на години — както прецени, над петдесет. Това, което я задържаше, беше мръсотията в малкия празен храм и мирисът от Тандзаемоновите тяло и дрехи. Нямаше обаче къде другаде да отиде, а и не се знаеше какво може да се случи, ако я намери Ясома или някой друг като него. При това челото й гореше от треска.
— Няма ли да ви притеснявам? — попита тя, докато се качваше по стълбите.
— Не, ни най-малко. Никой няма да възрази, дори да останете тук с месеци.