Постройката бе съвсем тъмна, от онези, където обичат да се заселват прилепи.
— Почакайте само минута — помоли Тандзаемон.
Тя чу шум от търкането на метал о кремък, след което една малка лампа, явно изхвърлена от някого и прибрана от монаха, хвърли слаба светлина наоколо. Огледа се и забеляза, че този странен човек някак бе събрал най-необходимото за едно домакинство — един-два кухненски съда, няколко чинии, дървена възглавница, сламена рогозка. Той каза, че ще й приготви малко просена каша и се засуети наоколо с някакъв счупен глинен мангал, в който първо сложи малко дървени въглища, после клечки и след като удари кремъка, успя да раздуха огън.
„Добър старец“, помисли си Акеми. Щом се успокои, мястото вече не й се струваше толкова нечисто.
— Я сега — обади се монахът. — Виждате ми се трескава и казвате, че сте уморена. Сигурно сте настинала. Защо не си полегнете там, докато стане готова храната?
Той посочи един куп набързо нахвърляни рогозки и чували от ориз.
Акеми постла дървената възглавница с малко хартия, която носеше със себе си, промърмори някакво извинение, че си почива, докато той работи и легна. За завивка трябваше да й послужат окъсаните останки от някаква мрежа за комари. Тя понечи да я придърпа нагоре, но в същия миг изпод нея изскокна някакво животно с лъскави очи, което се преметна над главата й. Акеми изпищя и зарови лице в постелката.
Тандзаемон бе изненадан повече от нея. Изпусна торбата, от която сипваше брашно във водата и разсипа половината от него по коленете си.
— Какво беше това? — извика.
— Не знам — отвърна Акеми, като още криеше лицето си. — Видя ми се по-голямо от плъх.
— Сигурно катерица. Понякога идват, като надушат храна. Но сега не я виждам никъде.
Акеми вдигна леко глава и посочи:
— Ето я!
— Къде?
Тандзаемон стана и се обърна. На преградата пред вътрешното светилище, откъдето образът на Буда отдавна бе изчезнал, стоеше една маймунка, която се сви от страх пред вперения поглед на монаха.
Тандзаемон изглеждаше озадачен, но маймунката явно реши, че няма от какво да се страхува. След няколко подскока нагоре-надолу по олющеното червено перило тя седна отново и като вдигна лице, подобно на праскова с дълги коси върху нея, замига с очи.
— Откъде смяташ може да се е взела?… А-ха! Сетих се. Още тогава ми се стори, че наоколо има пръснат много ориз.
Пристъпи към маймунката, но тази, като усети приближаването му, скочи зад олтара и се скри.
— Голям дявол е — каза Тандзаемон. — Ако й дадем нещо за ядене, сигурно няма да прави бели. Хайде да я оставим на мира. — Изтупа брашното от коленете си и отново седна пред мангала. — Няма от какво да се страхувате, Акеми. Починете си.
— Мислите ли, че тя нищо повече няма да направи?
— Да. Не е дива. Трябва да е била домашно животно на някого. Няма за какво да се тревожите. Достатъчно топло ли ви е?
— Да.
— Тогава поспете. Това е най-доброто средство против настинката.
Сложи още брашно във водата и разбърка кашата с клечки за ядене. Сега огънят се бе разпалил и докато сместа се загряваше, Тандзаемон се зае да нареже малко лук. За дъска му служеше връхната част на стара маса, а ножът му бе един малък, ръждив кинжал. Без да си е мил ръцете, събра лука с шепа и го сипа в една дървена паница, после избърса дъската и я превърна така в поднос.
Парата от врящия съд постепенно затопли стаята. Седнал и прегърнал с ръце кокалестите си колене, някогашният самурай с гладен поглед се взираше в гозбата. Имаше доволен и нетърпелив вид, сякаш гърнето пред него съдържа най-голямата радост за човечеството.
Камбаната на Кийомидзудера като всяка нощ удари. Зимният пост, продължил тридесет дни, бе свършил и наближаваше Новата година, но както винаги в края на старата, бремето в душите на хората сякаш бе натежало. До късно през нощта камбанката при входа на храма се удряше от богомолци, дошли да се поклонят и да кажат молитви, а протяжните и жални напеви с молби за помощта на Буда еднообразно се носеха наоколо.
Докато бавно бъркаше кашата, за да не загори, Тандзаемон се замисли. „Самият аз получавам сега наказание и изкупувам греховете си, но какво е станало с Джотаро?… Детето не направи нищо, достойно за укор. О, блажена Канон, моля те да накажеш родителя за греховете, но щедро и състрадателно да обърнеш поглед към сина…“
Изведнъж молитвата му бе прекъсната от писък.
— Животно!
С все още затвори за сън очи и плътно притиснато към дървената възглавница лице, Акеми горко плачеше. Тя продължи да говори насън докато не се събуди от своя собствен глас.