— Нещо насън ли казах? — попита.
— Да, стреснахте ме — отвърна Тандзаемон, който дойде при нея до леглото и изтри челото й с влажно парче плат. — Потите се ужасно. Трябва да е от треската.
— Какво… какво казах?
— О, много неща.
— Какви неща?
От неудобство трескавото лице на Акеми се зачерви още повече. Тя го скри със завивката.
Без да отвръща направо, Тандзаемон каза:
— Има някой мъж, когото искате да прокълнете, нали, Акеми?
— Това ли казах?
— Аха. Какво се е случило? Да не ви е изоставил?
— Не.
— Разбирам — отвърна монахът, стигнал сам до съответния извод.
Акеми седна в леглото и продължи:
— О, какво да правя сега? Кажете ми, какво?
Беше се заклела да не разкрива пред никого своята срамна тайна, но гневът и тъгата, чувството за загуба, което се бе насъбрало в нея, всичко това й дойде твърде много, за да го понесе сама. Просна се на коленете на Тандзаемон и на един дъх разказа цялата история, като през цялото време хлипаше и ридаеше.
— О — проплака тя, — искам да умра, да умра! Оставете ме да умра!
Тандзаемон се задъха. Отдавна не бе стоял така близо до жена; нейният мирис изгаряше сега ноздрите му. Плътски желания, които смяташе, че е вече преодолял, се надигнаха в него като прилив на топла кръв и тялото му, досега подобно на изсъхнало, безплодно дърво, се съживи. Изведнъж монахът си припомни, че под ребрата му има дробове и тупти сърце.
— М-м — промърмори той, — значи такъв човек бил Йошиока Сеиджуро.
В него напираше горчива омраза срещу Сеиджуро. Това не бе само възмущение; някаква ревност го накара да изправи рамене, сякаш е била обезчестена негова собствена дъщеря. Докато Акеми се превиваше от плач на коляното му, той изведнъж изпита близост към нея и объркано изражение се изписа по лицето му.
— Хайде сега, не плачете. Сърцето ви още е непорочно. Не е като да сте позволила на този човек да ви люби, нито пък сте отвърнала на любовта му. За една жена е важно не тялото, а сърцето й и самата непорочност е свързана с нейното вътрешно същество. Дори когато жената не се отдава на мъж, ако гледа на него с похот, тя става, поне докато трае това отношение, порочна и нечиста.
Акеми не се утеши от тези отвлечени думи. Сълзите й все така се ронеха по кимоното на монаха и тя продължи да повтаря, че иска да умре.
— Стига сега, стига си плакала — повтори Тандзаемон и я потупа по гърба.
Потрепването на белия й врат обаче не предизвикваше у него истинско съчувствие. Нежната кожа, така сладостна на мирис, вече му е била отнета от някой друг.
Като забеляза, че маймунката се е промъкнала до съда и сега яде нещо, монахът припряно отмести главата на Акеми от коленете си, размаха юмрук и здравата изруга животното. Без никакво съмнение, храната бе по-важна от страданията на една жена.
На следващата сутрин Тандзаемон обяви, че отива с паничката си за просия в града.
— Ти остани тук, докато ме няма — каза той. — Трябва да събера пари да ти купя лекарство, а имаме нужда още от ориз и олио, за да имаме нещо топло за ядене.
Шапката му не беше от дълбоките, изплетени от тръстика, каквито носят повечето странстващи свещеници, а обикновена, направена от бамбук. Докато ситнеше напред, сламените му сандали, износени и разцепени на петите, се провлачваха по земята. Не само мустаците, а всичко по него имаше някак дрипав вид. Но при все че приличаше на ходещо плашило, монахът бе навикнал да излиза навън всеки ден, освен ако вали.
Тъй като не бе спал добре, тази сутрин бе особено сънен. След като се наплака и наоплаква вечерта, Акеми изсърба кашата си, почна силно да се поти и през остатъка от нощта непробудно спа. Той пък надали затвори очи до сутринта. Дори сега, докато вървеше под яркото утринно слънце, причината за безсънието не го бе оставила. Не можеше да я прогони от ума си.
„Горе-долу на същата възраст като Оцу е, мислеше си. Но двете са напълно различни по нрав. Оцу е изискана и изящна, но у нея има също нещо хладно. Акеми е привлекателна, все едно дали се смее, плаче или се цупи.“
Младежките чувства, които лъчите на нейния чар събудиха в изсъхналата плът на Тандзаемон, го накараха още по-добре да си припомни своята напреднала възраст. През нощта, всеки път, когато я погледнеше загрижено, след като се е размърдала в съня си, в сърцето му прозвучаваше ново предупреждение. „Какъв нещастен глупак съм аз! Още ли не съм се научил? Макар да нося расо и да свиря на шакухачи като странстващ монах, още съм далеч от постигането на ясното и съвършено просветление на Пу-хуа. Никога ли няма да открия мъдростта, която да ме освободи от тялото?“
След като дълго се укорява по този начин, насила затвори тъжните си очи и се опита да заспи, но напразно.