С пукването на зората отново реши: „Трябва… трябва да изоставя злите помисли!“ Но Акеми е прелестно момиче. И толкова е страдала. Трябва да се опита да я утеши. Трябва да й покаже, че не всички мъже на този свят са похотливи демони.
Питаше се, освен лекарството, какъв подарък би могъл да й донесе, когато се върне вечерта. През време на цялата дневна просия духът му се повдигаше от желание да стори нещо, с което да направи Акеми малко по-щастлива. Това ще е достатъчно; не желаеше нищо повече.
Горе-долу по времето, когато се овладя и цветът се върна по лицето му, на скалата до себе си Тандзаемон чу плясък на крила. Покрай него премина сянката на голям сокол и той видя от един безлистен дъбов клон в горичката горе да пада перо от някаква малка птица. Хванал птицата в ноктите си, соколът се издигна право нагоре, при което се видя долната част на крилата му.
— Браво! — обади се един мъжки глас наблизо и соколарят подсвирна на птицата си.
След миг Тандзаемон видя от хълма зад Ененджи да слизат двама мъже в ловни облекла. Соколът бе кацнал на левия юмрук на единия от тях. На колана на човека, от другата страна на двете саби, имаше закачена мрежа за улова. Едно кафяво ловно куче крачеше с умен вид подире им.
Коджиро се спря и огледа околността.
— Стана вчера вечерта, някъде тук — обясни той. — Маймунката ми се боричкаше с кучето и то я ухапа по опашката. Тя се скри някъде и повече не се показа. Чудя се, дали не се е покатерила на някое от онези дървета.
С доста недоволен вид, Сеиджуро седна на някакъв камък.
— Защо още да е тук? И тя има крака. Във всеки случай, не мога да разбера, защо, след като отивате на лов със соколи, водите със себе си маймуна.
Коджиро се настани в корените на едно дърво.
— Не съм я взел, но не можах да й попреча да се присламчи. А и така съм свикнал с нея, че ми липсва, когато я няма наоколо.
— Мислех, че само жените и безделниците обичат да държат маймуни и кученца, но явно съм бъркал. Трудно е човек да си представи, че някой, който като вас се обучава във военното изкуство, ще е толкова привързан към една маймунка.
Откакто видя Коджиро развихрен при дигата в Кема, Сеиджуро се отнасяше с трезва почтителност към неговото майсторство, но вкусът и въобще начинът на живот му се струваха прекалено момчешки. Едва съжителството в течение на последните няколко дни го убеди, че зрелостта идва със съответната възраст. Макар да намираше за трудно да уважава Коджиро като човек, това в известен смисъл улесняваше общуването с него.
— Това е, понеже съм толкова млад — отвърна през смях Коджиро. — В скоро време ще се науча да харесвам жени и тогава сигурно въобще ще забравя за маймунката.
Коджиро продължи да бъбри нехайно, но по лицето на Сеиджуро се изписа нарастваща загриженост. В погледа му имаше напрегнатост, не много различна от тази на кацналия върху ръката му сокол. Изведнъж той раздразнено възкликна:
— Какво прави онзи просещ монах там? Откакто дойде, само стои и ни зяпа.
Взираше се подозрително в Тандзаемон. Коджиро също се обърна, за да погледне.
Тандзаемон ги загърби и се отдалечи.
Сеиджуро рязко стана.
— Коджиро — каза той, — искам да се прибираме. Както и да го погледнете, сега не е време за излизане на лов. Вече сме двайсет и девети.
Коджиро се засмя малко пренебрежително и отвърна:
— Нали тръгнахме на лов? Засега можем да се похвалим само с една гургулица и два коса. Трябва да опитаме по-нагоре по хълма.
— Не, стига толкова за днес. Нямам желание за лов, а като нямам, и соколът не хвърчи както трябва. Дайте да се върнем в къщи и да се упражняваме. — После добави, като че говореше на себе си: — От това имам нужда — упражнения.
— Е, щом трябва да се връщате, идвам с вас. — С не особено щастлив вид той тръгна редом със Сеиджуро. — Явно не биваше да предлагам.
— Какво да предлагате?
— Да излезем вчера и днес на лов.
— Оставете това. Знам, че го направихте за добро. Просто сега е краят на годината и мисълта за сблъсъка с Мусаши нещо ме гнети.
— Затова помислих, че може да е добре за вас малко да половувате. Можете да си отдъхнете, да си върнете доброто настроение. Но вие явно не сте от онези, които могат да си почиват по този начин.
— Хм. Колкото повече неща чувам за Мусаши, толкова повече започвам да си мисля, че той никак не е за подценяване.
— Не е ли това още по-сериозно основание да не се стряскаме или плашим? Трябва да приучите вашия дух да ви се подчинява.
— Не съм се уплашил. Първо правило на Изкуството на войната е да не подценяваш врага и смятам, че е просто благоразумие да се упражняваме много преди двубоя. Ако загубя, то поне ще знам, че съм дал най-доброто от себе си. Щом онзи е по-добър от мен, тогава…