Макар да оценяваше откровеността на Сеиджуро, Коджиро долавяше у него някакво малодушие, което трудно щеше да позволи този младеж да защити името на школата Йошиока. Тъй като Сеиджуро нямаше необходимата сила на духа, за да тръгне по стъпките на баща си и да ръководи голямото училище както трябва, Коджиро го съжаляваше. По негово мнение по-малкият брат Деншичиро имаше по-твърд нрав, но Деншичиро бе също непоправим гуляйджия. Макар да беше по-способен от Сеиджуро в сабления бой, него нищо не го свързваше с името Йошиока.
Коджиро искаше Сеиджуро да забрави за наближаващата битка с Мусаши, понеже вярваше, че за него това ще е възможно най-добрата подготовка. Въпросът, който искаше да зададе, но не го направи, бе какво може да се надява Сеиджуро да научи за времето до срещата? „Е, помисли си с примирение, такъв е той и аз не вярвам да му помогна много с нещо.“
Кучето бе побягнало настрани и сега яростно лаеше в далечината.
— Значи е намерило дивеч! — възкликна Коджиро и очите му светнаха.
— Оставете го. Ще ни настигне по-късно.
— Ще ида да погледна. Вие почакайте тук.
Коджиро се затича в посока към лая и след минута-две зърна кучето на терасата на някакъв стар порутен храм. Животното се метна върху разнебитената решетеста врата и пак падна на земята. След няколко опита то се зае да дращи по покритите с изтрит червен лак стълбове и стени на постройката.
Като се питаше какво толкова може да го е възбудило, Коджиро отиде до друга врата. Надзърна през решетката и му се стори, че гледа във вътрешността на черна лакирана ваза.
Изтракването на вратата при отварянето й накара кучето да се затича след него, размахвайки опашка. Коджиро се опита да го изрита, но без особена полза. Докато влизаше в зданието, кучето също се шмугна покрай него вътре.
Последва пронизителен женски писък, от онези писъци, които може да напукат стъкло. Кучето също започна да вие и между него и пищящата жена последва гръмко надвикване. Коджиро се зачуди дали гредите няма да се счупят. Завтече се напред и откри легналата под мрежата за комари Акеми заедно с маймунката, която, за да избяга от кучето, бе скочила на прозореца и се криеше зад нея.
Акеми стоеше между маймуната и кучето и препречваше пътя на последното, заради което то я и нападаше. Когато тя политна на една страна, воят на животното стана съвсем пронизителен.
Сега Акеми пищеше не толкова от уплаха, колкото от болка. Кучето бе забило зъби в лакътя й. Коджиро го изруга и отново го ритна силно в ребрата. Още първият ритник уби кучето, но то дори и след втория продължи да стиска здраво със зъби ръката на Акеми.
— Пусни! Пусни! — пищеше тя, като се гърчеше на пода.
Коджиро коленичи до нея и разтвори с ръце челюстите на животното. Звукът беше като от разкъсване на две залепени парчета дърво. Устата бързо се отвори, а при малко повече напън от страна на Коджиро самата глава на кучето щеше да се сцепи на две. Той изхвърли трупа през вратата навън и отново се приближи до Акеми.
— Сега всичко е наред — каза успокоително.
Лакътят на Акеми обаче й сочеше друго. Течащата по бялата кожа кръв правеше раната да прилича на голям ален божур.
При гледката Коджиро потрепери.
— Нямате ли саке? Трябва да я измия със саке… Не, явно надали ще има саке на място като това. — Топла кръв се стичаше от лакътя и по китката. — Трябва да направя нещо — продължи младежът, — или от отровата от зъбите на кучето може да полудеете. То се държеше странно през последните няколко дни.
Докато Коджиро бързешком се опитваше да реши какво може да се направи, Акеми сключи вежди, проточи хубавия си бял врат назад и кресна:
— Да полудея? О, колко хубаво! Това искам — да полудея! Да се смахна, да откача съвсем!
— К-к-к-какво? — запъна се Коджиро.
Без повече суетене той се наведе над лакътя й и засмука кръв от раната. Щом устата му се напълни, изплю, пак прилепи устни до бялата кожа и смука, докато бузите му се издуха.
Вечерта Тандзаемон се върна от своята дневна обиколка.
— Тук съм, Акеми — обяви той, влизайки в храма. — Самотно ли ти беше, докато ме нямаше?
Остави лекарството й в един ъгъл заедно с храната и буркана олио, които беше купил, и каза:
— Чакай, сега ще запаля светлина.
Щом свещта пламна, видя, че нея я няма в стаята.
— Акеми! — извика. — Къде може да е отишла?
Несподелената му любов се превърна изведнъж в гняв, който бързо бе сменен от самота. Както често преди, Тандзаемон отново си припомни, че никога няма да си върне младостта, че за него няма повече слава, няма повече надежда. Спомни си своето остаряващо тяло и трепна.