— Спасих я и се погрижих за нея — изропта той, — а сега си е отишла, без да каже и дума. Така ли ще вървят вечно нещата в света? Такава ли е и тя? Или е подозирала у мен някакви лоши намерения?
На леглото намери парче плат, откъснат явно от края на обито й. Петното кръв на него пак възпламени животинските му страсти. Ритна сламената постелка във въздуха и хвърли лекарството през прозореца.
Гладен, но без желание да приготви нещо за ядене, той взе в ръце своята шакухачи и с въздишка излезе на терасата. В продължение на час или повече свири, без да спира, като се опитваше да разпръсне желанията и разочарованието си. За него обаче оставаше очевидно, че страстите продължават да живеят вътре в него и така ще бъде, докато умре. „Вече я беше обладал друг мъж, замисли се той. Защо трябваше да бъда толкова нравствен и порядъчен? Нямаше нужда да лежа цяла нощ сам и да се терзая.“
Едната половина на съществото му съжаляваше, че не е действал, другата осъждаше похотливите му щения. Тъкмо този двубой на чувствата, които непрестанно се носеха в кръвта му, съставляваше това, което Буда нарича заблуда. Сега Тандзаемон се опитваше да пречисти същността си, но колкото повече се мъчеше да го стори, толкова по-мътен ставаше звукът на шакухачи.
Просякът, който спеше под храма, подаде глава изпод терасата.
— Защо седиш и свириш? — попита той. — Да не се е случило нещо хубаво? Ако си изкарал много пари и си купил саке, какво ще кажеш да ме черпиш едно?
Беше сакат и от негово гледище Тандзаемон живееше като цар.
— Знаеш ли какво е станало с момичето, което доведох снощи тук?
— Хубавица беше тя, а? Ако можех, нямаше да я пусна да си отиде. Скоро след като ти тръгна тази сутрин, дойде един млад самурай с дълъг перчем и голяма сабя на гърба и я отведе. Заедно с маймунката. Носеше едната на едното рамо, другата — на другото.
— Самурай… с перчем?
— А-ха. А какъв красавец беше — много по-красив от нас двамата с теб!
При тази мисъл просякът изпадна в пристъп на лудешки смях.
Обявата
Сеиджуро се върна в училището в лошо настроение. Бутна сокола в ръцете на един от учениците и късо му нареди да върне птицата в клетката й.
— Коджиро не е ли с вас? — попита момчето.
— Не, но сигурно скоро ще дойде.
След като се преоблече, Сеиджуро отиде да седне в гостната. От другата страна на двора беше голямото доджо, затворено след заключителното занятие на двадесет и пети. През цялата година оттук минаваха към хиляда ученици; сега доджото нямаше да отвори врати до първия урок през Новата година. Дървените саби мълчаха и постройката изглеждаше студена и изоставена.
Сеиджуро отчаяно се нуждаеше от Коджиро, за да се упражняват двамата в бой със саби и постоянно питаше ученика дали се е прибрал. Но нито тази вечер, нито на следващия ден Коджиро не се върна.
Тъй като обаче беше последният ден на годината, в който се уреждат всички сметки, заприиждаха сума други посетители. За заемодавците въпросът беше да приберат дължимото сега или да чакат до празника Бон следващото лято. До обед предната стая се бе напълнила с хора, дошли да предявят разписките си. Обикновено такива като тях се държаха в присъствието на самурай съвсем раболепно, но сега, след като търпението им се бе изчерпало, даваха по съвсем недвусмислен начин израз на чувствата си.
— Не можете ли да платите поне част от дължимото?
— Вече от месеци казвате, че счетоводителят ви е излязъл или че господарят го няма. Да не смятате, че може да отлагате това вечно?
— Колко пъти поред трябва да идваме тук?
— Старият учител беше изряден длъжник. Ако беше само за последната половин година, нямаше да кажа и дума, но вие не платихте и през лятото. Че аз имам дори неплатени разписки и от миналата година!
Двамина нетърпеливо почукваха по сметководните си книги и ги бутаха под носа на ученика. Бяха дърводелци, мазачи, доставчика на ориз, търговеца на саке, шивачи и всякакви доставчици на стоки за ежедневна употреба. Числото им се допълваше от съдържателите на различни чайни, където Сеиджуро е пил и ял на вересия. А това бяха дребните риби, чиито сметки надали можеха да се сравнят с онези на лихварите, от които Деншичиро бе взимал пари на заем без знанието на брат си.
Половин дузина от мъжете седнаха на пода и отказаха да се помръднат.
— Искаме да говорим лично с господаря Сеиджуро. Губим си времето да разговаряме с ученици.
Сеиджуро продължаваше да стои сам в задната част на къщата и единствените му думи бяха: „Кажете им, че съм излязъл.“ Деншичиро, разбира се, не би се и приближил до дома в ден като този. Най-очевидна бе липсата на човека, който се грижеше за училищните книги и сметководство — Гион Тоджи. Преди няколко дни той бе изчезнал заедно с Око и всичките събрани пари от своето пътуване на запад.