Скоро вътре с клатушкане влязоха шест-седем мъже начело с Уеда Рьохей, който дори и при тези унизителни обстоятелства продължаваше да се надува от гордост, че е един от Десетте майстора на сабята на Дома Йошиока.
— Какво става тук? — попита той със застрашителен поглед.
Като се опитваше да даде на заемодавците да разберат, че не смята за нужно да обяснява положението, ученикът накратко разказа за станалото.
— Това ли е всичко? — попита презрително Рьохей. — Само тази сбирщина кожодери ли? Какво значение има кога ще се платят сметките, ако все пак се плащат? Кажи на онези, които не искат да изчакват, да идат в залата за упражнения, ще си поговоря с тях на моя си език.
Пред лицето на тази заплаха кредиторите се разстроиха. Заради изрядността на Йошиока Кемпо в паричните въпроси — без въобще да става дума и за това, че той бе военен учител на шогуните Ашикага — те се бяха прекланяли пред дома Йошиока, унижаваха се, даваха им стоки на изплащане, пари на заем, идваха всякога, когато ги повикат и си тръгваха, когато им наредят, казваха „да“ на всичко и дори повече. Денят, в който се оставеха да бъдат сплашени със закани като тази на Рьохей щеше да е денят, в който търговското съсловие да загуби препитанието си. А без тях какво ще правят самураите? Да не би и за миг да си въобразяват, че могат да правят всичко сами?
Докато стояха и недоволстваха, Рьохей ясно им даде да разберат, че ги смята за не повече от тор.
— Сега добре. Вървете си у дома! Нямате полза да висите тук.
Търговците се умълчаха, но не помръднаха да си ходят.
— Изхвърлете ги! — кресна Рьохей.
— Това е нечувано, господине!
— Какво толкова нечувано има? — попита самураят.
— Пълно безочие!
— Кой казва, че било безочливо?
— Но наистина е безочливо да ни изхвърляте!
— Тогава защо не си тръгнете тихо и кротко? Имаме работа тук.
— Ако не беше последният ден на годината, нямаше да идваме да се молим. Преди края на деня парите, които ни дължите, ни трябват, за да уредим собствените си дългове.
— Лоша работа. Много лоша! Сега вън!
— Не може така да се държите с нас!
— Достатъчно слушах оплакванията ви!
Гласът на Рьохей пак стана сърдит.
— Никой няма да се оплаква — стига само да платите!
— Елате тук! — заповяда Рьохей.
— К-кой?
— Всички, които са недоволни.
— Това е лудост!
— Кой каза това?
— Нямах вас предвид, господине. Говорех за п… положението като цяло.
— Млък!
Рьохей хвана мъжа за косата и го изхвърли през страничната врата навън.
— Някой друг да има оплаквания? — изръмжа той. — Няма да търпим паплач като вас да ни иска какви ли не суми в дома ни. Няма да позволя това! Дори Младият учител да поиска да ви плати, аз няма да му дам да го направи.
При вида на Рьохеевия юмрук заемодавците се заблъскаха в надпревара да стигнат по-бързо до портата. Веднъж излезли навън обаче, проклятията им към дома Йошиока станаха двойно по-злостни.
— Как само ще се смея и ще пляскам с ръце, като видя на тази сграда табелата „Продава се“! Не им остава още много.
— Казват, че нямало да платят.
— Как може?
В това време Рьохей, който се държеше за корема от смях, отиде до задната част на къщата. Останалите ученици тръгнаха с него към стаята, където Сеиджуро стоеше сам и мълчалив, приведен над мангала.
— Млади учителю — започна Рьохей, — толкова сте се умълчал. Да не би нещо да не е в ред?
— О, не — отвърна Сеиджуро, донякъде ободрен при вида на своите най-верни последователи. — Но вече денят не е много далеч, нали?
— Не е — съгласи се Рьохей. — Заради това сме дошли да ви видим. Не трябва ли да определим времето и мястото и да известим за тях Мусаши?
— Ами, да, предполагам, че да — отговори отнесено Сеиджуро. — Мястото… Къде ще бъде добре? Какво ще кажете за полето при Рендаиджи, западно от града?
— Това изглежда подходящо. А по кое време?
— Преди да са свалили новогодишните украси или след това?
— Добре ли е осми?
— Не е ли осми годишнината от смъртта на учителя Кемпо?
— А, така е. В такъв случай, защо не девети? В седем часа сутринта? Нали е добре така?
— Хубаво. Тази вечер ще закачим обява на моста.
— Добре.
— Вие готов ли сте? — попита Рьохей.
— Аз бях готов през цялото време — отвърна Сеиджуро, който не би и могъл да отговори другояче.
Всъщност не бе и обмислял възможността да загуби от Мусаши. Обучавал се от детски години под ръководството на баща си и никога непобеждаван от когото и да било в училището, дори и от най-възрастните и най-добре обучени ученици, той не можеше да си представи, че ще бъде надвит от този млад, неопитен, тромав селянин.