Въпреки това самоувереността му не беше безгранична. Долавяше у себе си мъничко несигурност и съвсем обичайно за него, вместо да припише тази слабост на неспособността да следва докрай Пътя на самураите, я приписа набързо на личните затруднения в последно време. Едно, навярно най-голямото, беше Акеми. След станалото в Сумийоши постоянно нещо го смущаваше, а след бягството на Гион Тоджи научи също, че паричното бреме върху дома Йошиока вече е станало по-тежко от поносимото.
Рьохей и останалите се върнаха, като носеха една прясно отрязана дъска с написаната обява към Мусаши.
— Това ли имахте предвид? — попита Рьохей.
Буквите, все още неизсъхнали, гласяха:
В отговор на Вашето предложение за двубой посочвам следното време и място. Място: Полето при Рендаиджи. Време: Седем часа сутринта, деветия ден от първия месец. Кълна се с най-свята клетва, че ще присъствам.
Ако по някаква случайност не изпълните обещанието си, ще смятам за мое право на всеослушание да Ви се присмея.
Наруша ли това споразумение, нека ме сполети наказанието на боговете!
Сеиджуро, втори Кемпо на Йошиока в Киото. Написано на последния ден от годината.
До ронина от Мимасака Миямото Мусаши.
— Така е добре — отбеляза Сеиджуро, след като прочете написаното.
Обявата го накара да се поотпусне и сега може би за първи път му стана ясно, че жребият е вече хвърлен.
По залез-слънце Рьохей взе обявата под мишница и гордо се упъти по улицата заедно с още двама мъже, за да я закачат на Големия мост на улица Годжо.
Този, за когото бе предназначена обявата, крачеше в подножието на хълма Йошида, през един квартал на самураи с благородно потекло и ограничени средства. Настроени трудно да приемат новото, те водеха прост живот и надали някое от заниманията им би могло да даде повод за обсъждане.
Мусаши вървеше от врата на врата и разглеждаше табелките с имената на собствениците. Най-сетне се спря по средата на улицата, сякаш няма желание или сили да продължи с търсенето. Опитваше се да намери леля си, сестрата на майка му и единствената негова жива роднина, освен Огин.
Съпругът на лелята беше самурай, който срещу малка издръжка служеше на дома Коное. Мусаши си мислеше, че ще е лесно да намери къщата при хълма Йошида, но скоро откри, че отделните домове можеха да бъдат различени по съвсем малко белези. Повечето бяха малки, заобиколени с дървета и портите им бяха здраво затворени като миди. Доста от тези порти нямаха и табелки с имена.
Тъй като не беше сигурен къде точно се намира къщата, не му се искаше и да пита за мястото. „Трябва да са се преместили, помисли си. По-добре да спра да ги търся.“
Отново се обърна към центъра на града, над който се стелеше мъгла, пълна с отражения от светлините на новогодишния пазар. Макар тази вечер да бе Нова година, улиците в долната част на града още кипяха от движение.
Мусаши се извърна да погледне една жена, която тъкмо го беше подминала в обратната посока. Не беше виждал леля си най-малко от седем-осем години, но сега бе сигурен, че това е тя, тъй като жената много напомняше представата, която си бе изградил за майка си. За кратко време я следва и след това я извика.
Миг-два тя го гледа подозрително. Очите й, които дългите години еднообразен живот с малко пари бяха обрамчили с бръчки, изразяваха силна изненада.
— Ти си Мусаши. Синът на Мунисай, нали така? — попита тя най-сетне.
Той се зачуди защо го нарича Мусаши, а не Такедзо, но това, което истински го смути, бе впечатлението, че не е желан.
— Да — отвърна, — аз съм Такедзо от дома Шимен.
Тя го огледа съсредоточено, без обичайните възклицания колко е пораснал и колко се е променил.
— Защо идваш тук? — го попита хладно с доста строг глас.
— Не съм дошъл нарочно. Просто така или иначе съм в Киото. Мислех, че ще е хубаво да ви видя.
Като гледаше очите и косата на леля си, сети се за своята майка. Ако тя още бе жива, сигурно щеше на ръст да е горе-долу като тази жена и да говори със същия глас.
— Дошъл си да видиш мен ли? — попита недоверчиво жената.
— Да. Съжалявам, че идвам така внезапно.
Леля му махна с ръка пред лицето си, сякаш това е без значение.
— Е, видяхме се, така че няма смисъл да стоим тук. Моля те, върви си!
Стреснат от този хладен прием, Мусаши без да мисли каза:
— Защо говориш така, веднага щом ме виждаш? Щом искаш да си вървя, ще си тръгна, но не мога да разбера защо. Да не съм направил нещо, което не одобряваш? Ако е така, поне ми кажи какво е.