Леля му изглежда нямаше желание да стои повече на едно място.
— Е, след като си тук, защо не дойдеш у нас да поздравиш чичо си? Знаеш го обаче какъв човек е той, така че не се разочаровай, каквото и да каже. Леля съм ти, и след като си дошъл да ни видиш, не ми се иска да си тръгваш огорчен.
Утешен, доколкото е възможно, от тези думи, Мусаши отиде с нея до дома й и изчака в предната стая, докато тя предупреди съпруга си. През шоджито чу астматичния, недоволен глас на чичото, на име Мацуо Канаме.
— Какво? — питаше раздразнено Канаме. — Синът на Мунисай тук ли?… Боях се, че рано или късно ще се появи. Искаш да кажеш, че е тук, вкъщи? Пуснала си го, без да ме питаш?
Това вече бе предостатъчно, но когато Мусаши извика „довиждане“ на леля си, Канаме се обади:
— Там си значи, а? — и плъзна вратата настрани.
Лицето му бе не намръщено, а с израз на крайно презрение — изражението, което гражданите пазят за своите немити роднини от село. Сякаш в дома бе влязла някоя крава и тръснала копитата си на татамито.
— Защо си дошъл тук? — попита Канаме.
— Озовах се в града. Мислех просто да се осведомя как сте със здравето.
— Това не е вярно!
— Господине?
— Можеш да лъжеш, както искаш, но аз знам какво си направил. Много неприятности си създал в Мимасака, на много хора си спечелил омразата, посрамил си името на семейството и накрая си избягал. Не е ли истина това?
Мусаши беше изумен.
— Как може да имаш безсрамието да идваш при роднините си?
— Съжалявам за онова, което направих — отвърна Мусаши. — Но аз имам пълното намерение да направя необходимото, така че да възмездя селото и изчистя името на моите предци.
— Предполагам, че може да се върнеш сега у дома. Е, жънем това, което сме посели. Мунисай трябва да плаче в гроба си!
— Задържах се — каза Мусаши. — Трябва сега да вървя.
— О, не, в никакъв случай! — възрази ядосано Канаме. — Ще останеш тук! Ако тръгнеш да скиташ из квартала, за нищо време ще забъркаш някоя неприятност. Онази досадна старица от семейство Хониден се появи тук преди около половин година. Напоследък на няколко пъти пак идва насам. Все ни пита дали си бил тук и се опитва да научи къде си. По петите ти е — за ужасно отмъщение.
— О, Осуги. Тук ли е била?
— Не те лъжа. От нея научих всичко за теб. Да не ми беше роднина, щях да те вържа и да те предам на нея, но така, както е… Във всеки случай, остани засега тук. Най-добре ще е да си тръгнеш посред нощ, за да нямаме с леля ти неприятности.
Унизително беше, че лелята и чичото му са повярвали на всяка дума от клеветите на Осуги. С чувство на ужасна самота Мусаши остана да седи, вперил очи в пода. Накрая леля му се съжали над него и му каза да отиде в една от другите стаи, за да поспи.
Мусаши седна тежко на пода и разпаса ножниците си. Отново го обзе мисълта, че няма на кого да разчита в този свят, освен на себе си.
Сметна, че чичо му и леля му навярно се държат с него така строго и откровено именно заради кръвното родство помежду им. Макар преди малко да бе толкова ядосан, че му се искаше да плюе на прага и да си тръгне, сега погледна на станалото с повече разбиране, като си напомни, че след всичко нямаше как да не се съмняват в него. Беше твърде простодушен, за да прецени правилно хората около себе си. Ако вече бе станал богат и известен, отношението му към роднините с нищо нямаше да се различава от обичайното, но ето че сега нахълтва от студеното в дома им, облечен в мръсно, прилично на чувал кимоно, и то тъкмо на Нова година. При това положение липсата на прояви на роднинска привързаност у лелята и чичото не е изненадваща.
Скоро Мусаши съвсем ясно разбра как стоят нещата. Легна си гладен с невинната надежда, че ще му дадат нещо за ядене. Макар да долови миризмата на готвено и да чу от кухнята тракане на съдове и тигани, никой не влезе в стаята му, където пламъчето на мангала беше не по-голямо от светулка. Скоро той стигна до заключението, че гладът и студът са маловажни; по-съществено сега е да поспи. Така и направи.
Събуди се след около четири часа от звъна на храмовите камбани, които изпращаха старата година. Сънят му се беше отразил добре. Скочи на крака и усети, че умората е изчезнала. Умът му бе свеж и бистър.
В града и наоколо големите камбани удряха в бавен и тържествен ритъм, за да дадат знак за края на мрака и началото на светлината. Сто и осем удара за сто и осемте житейски заблуди — всеки звън трябваше да напомни на мъжете и жените суетността на живота, който водят.