Мусаши се запита колко ли са тази нощ хората, които могат да кажат: „Бях прав. Постъпвах както трябва. Не съжалявам за нищо.“ У него всеки отекващ звън предизвикваше тръпка на съжаление. Не можеше да си спомни нищо, освен допуснатите през последната година грешки. И годината не беше само тази — предишната, и по-предишната, за всички изминали години имаше да съжалява. Нямаше нито една година без угризения. Всъщност, надали имаше и един такъв ден.
По начина, както гледаше сега на света, му се струваше, че каквото и да направят хората, те скоро започват да съжаляват. Жените например взимат съпрузи с намерението да прекарат с тях остатъка на живота си, но често по-късно решават друго. Човек би могъл лесно да им прости непостоянството, но пък жените рядко се оплакват открито, докато мъжете често правят това. Колко пъти е чувал мъже да проклинат жените си, все едно са стари сандали за изхвърляне?
Мусаши естествено нямаше семейни грижи, но бе станал жертва на разочарование и угризенията не му бяха непознати. Тъкмо сега силно съжаляваше, че е дошъл в дома на леля си. „Дори сега, помисли си тъжно, не съм се освободил от чувството си за зависимост. Все си казвам, че трябва да стоя на собствените си два крака и да се браня сам. И после изведнъж се тръсвам на някой друг. Плиткоумие! Глупост!“
„Знам какво трябва да направя, продължи да си мисли той. След като реша нещо, трябва да си го запиша!“
Развърза своята торба на шугийоша и извади един бележник, направен от сгънати на четири листове хартия, вързани с хартиени лентички. Използваше го да нахвърля мисли, които са му хрумнали през време на неговите странствания, заедно с дзен-мъдрости, географски бележки, поучения към себе си и понякога — груби рисунки на видени интересни неща. Отвори бележника пред себе си, взе четката и се взря в белия лист.
„Няма да съжалявам за нищо“, написа Мусаши.
Макар често да пишеше такива свои решения, бе открил, че записването само по себе си е от малка полза. Трябваше да си ги повтаря всяка сутрин и вечер, също като някое свещено писание. По тази причина винаги се опитваше да избира думи, които се помнят и рецитират лесно, като стихотворение.
Известно време гледа написаното, след което го промени по следния начин: „Няма да съжалявам за нищо сторено.“
Прочете шепнешком думите, но пак ги намери за недостатъчно добри. Промени ги отново: „Няма да правя нищо, за което да съжалявам.“
Доволен от третия опит, остави четката настрана. Макар трите изречения да бяха написани с една и съща мисъл, първите две биха могли да означават, че няма да съжалява, независимо дали е постъпил правилно или погрешно, докато третото подчертаваше намерението му да постъпва така, че съжаленията да се окажат ненужни.
Мусаши си повтори своето решение. Разбираше, че това е идеал, който не може да постигне, освен ако във възможно най-голяма степен не овладее сърцето и ума си. Въпреки това пътеката, която трябва да следва, е да се бори да стане такъв, че никоя от постъпките му да не го кара да съжалява. „Някой ден ще бъда такъв човек!“, зарече се той и заби клетвата като стълб, дълбоко в сърцето си.
Шоджито зад него се плъзна настрани и леля му надзърна в стаята. С разтреперан глас тя каза:
— Знаех си! Нещо ми казваше, че не бива да ти позволявам да останеш тук и сега това, за което се страхувах, че може да стане, стана. Осуги дойде да чука на вратата и видя в преддверието сандалите ти. Убедена е, че си тук и настоява да те доведем! Слушай! Чува се дотук. О, Мусаши, направи нещо!
— Осуги?! Тук? — отвърна Мусаши, неспособен да повярва на ушите си.
Дрезгавият глас на старицата достигаше до него през пролуките като леден вятър. Тя говореше на Канаме студено и надменно.
Осуги бе дошла, точно когато спря звъна на полунощните камбани и лелята на Мусаши се приготвяше да отиде да налее прясна вода за Новата година. Притеснена от мисълта, че Новата й година може да тръгне зле заради нечистата гледка на кръв, тя не правеше и опит да скрие своето раздразнение.
— Бягай колкото можеш по-бързо — примоли се тя. — Чичо ти я задържа и настоява, че не си бил тук. Измъкни се сега, докато още има време.
Взе шапката и торбата му и го поведе към задната врата, където бе оставила чифт кожени чорапи на мъжа си, заедно с едни сламени сандали.
Докато връзваше сандалите, Мусаши кротко каза:
— Ужасно съжалявам, че те притеснявам, но не искаш ли да ми дадеш една паничка каша? Тази вечер не съм хапвал нищо.
— Сега не е време за ядене! Но ето, вземи това. И да те няма!
Тя му подаде пет оризови питки в парче бяла хартия.
Мусаши ги пое нетърпеливо и ги вдигна към челото си в жест на благодарност.