Първото, което даде на Осуги истинска опора в търсенето, беше слухът, който чу на улицата, че ще има двубой между Мусаши и Йошиока Сеиджуро. След това, рано предишната вечер, тя бе между хората, които видяха как поставят обявата на Големия мост на улица Годжо. Колко я възбуди новината! Препрочиташе написаното и си мислеше: „Значи честолюбието на Мусаши най-накрая ще го погуби! Ще го направят за посмешище. Йошиока ще го убие. О! Ако стане така, как ще мога да погледна хората у дома в очите? Заклех се да го убия самата аз. Трябва да се добера до него преди Йошиока. Ще му взема сополивата глава и ще я вдигна за косата пред очите на селяните!“ После се помоли на боговете, бодхисатвите и предците си да й помогнат.
Въпреки цялата си ярост и жлъч, тя излезе от дома на Мацуо разочарована. Когато се върна при река Камо, отпърво взе пламъка за огън, запален от някой просяк. Без определена причина се спря на дигата и зачака. Щом зърна мускулестия гол мъж, който излизаше от реката, забравил за студа, веднага позна Мусаши.
Тъй като нямаше дрехи на гърба си, сега бе превъзходно време да го изненада и да го посече, но дори нейното старо и съсухрено сърце не искаше да й позволи да стори това.
Тя долепи длани и изрече благодарствена молитва, също както би направила, ако вече имаше главата на Мусаши. „Колко съм щастлива! Благодарение на милостта на боговете и бодхисатвите сега Мусаши е пред очите ми. Това не може да е просто случайност! Упоритата ми вяра е възнаградена; моят враг е предаден сега в ръцете ми!“ Тя се поклони на небето, твърдо уверена, че сега има всичкото време на света, за да изпълни задачата си.
Светлината от слънцето огряваше един по един камъните по края на реката, които при това сякаш тръгваха да плуват по течението. Мусаши си сложи кимоното, пристегна обито си и препаса своите две саби. Коленичи, подпря се на ръце и мълчаливо се поклони на небесните и земни богове.
— Сега! — прошепна си Осуги и сърцето й подскочи.
Точно в същия миг Мусаши скочи на крака. Като прекрачи ловко над една локва, той бързо тръгна покрай реката. Осуги, която внимаваше да не издаде присъствието си, се забърза по протежение на дигата.
Покривите и мостовете на града започнаха бавно да се очертават в бялото на утринната мъгла, но над тях звездите още блуждаеха в небето и подножието на Хигашияма оставаше мастиленочерно. Щом стигна дървения мост на улица Санджо, Мусаши слезе под него и после се появи на върха на дигата от другата му страна, по която тръгна с широки, мъжествени крачки. На няколко пъти Осуги едва не го извика, но се сдържа.
Мусаши знаеше, че тя върви зад него. Знаеше обаче също и че ако се обърне, Осуги ще връхлети отгоре му и той ще е принуден да отвърне на нейния напор с някаква проява на съпротива, без в същото време да я наранява. „Страховит противник!“, помисли си. Ако още бе онзи стар Такедзо от селото, нямаше и да се поколебае да я повали и да я бие, докато започне да плюе кръв, но сега, разбира се, вече не можеше да направи това.
В действителност имаше повече право да я мрази, отколкото тя него, но той искаше да я накара да разбере, че отношението й към него се държи на едно ужасно недоразумение. Сигурен беше, че ако може просто да й обясни нещата, тя ще престане да го смята за свой изконен враг. След като обаче от толкова години носи своята омраза в себе си, няма вероятност сега да я убеди, дори и с хиляди думи. Има само една възможност — колкото и да е упорита, тя със сигурност ще повярва на Матахачи. Ако нейният собствен син й разкаже какво точно се е случило преди и след Секигахара, тя вече няма да смята Мусаши за враг на семейство Хониден, още по-малко пък за човек, отвлякъл невестата на сина й.
Наближаваше моста, разположен в една част на града, процъфтявала в края на дванадесети век, когато семейството Тайра било на върха на благополучието си. Дори след войните през петнадесето столетие това бе един от най-гъсто заселените квартали в Киото. Слънцето тъкмо започваше да огрява предните стени и градините на къщите, където още имаше следи от метлите след снощното основно помитане, но в този ранен час не се беше отворила нито една врата.
Осуги можеше да различи в пръстта стъпките му. Дори и те й бяха омразни.
Още сто крачки, после петдесет.
— Мусаши! — кресна старицата. Сви ръце в юмруци, вирна глава напред и се затича срещу него. — Зъл демон такъв! — викаше тя. — Нямаш ли уши?
Мусаши не се обърна.
Осуги продължи да бяга. Въпреки възрастта, смъртоносната решимост придаваше на стъпките й смел и мъжествен ритъм. Мусаши продължаваше да стои с гръб и трескаво ровеше в ума си за някакъв план за действие. Съвсем внезапно тя изскочи пред него с вика: