— Спри!
Щръкналите й рамене и слабите, изхвръкнали ребра трепереха. Остана така за миг да събере дъх и плюнка в устата си.
Без да крие примиреното си изражение, Мусаши възкликна с колкото можеше безразличен глас:
— Е, това ако не е вдовицата Хониден! Какво правите тук?
— Безсрамно псе! Че защо да не съм тук? Аз съм тази, която трябва да те пита за това. Оставих те да ми се изплъзнеш на хълма Санен, но днес главата ти ще е моя!
Изтънелият й врат напомняше на боен петел, а пискливият глас, от който издадените зъби сякаш щяха да изхвръкнат от устата, го плашеше повече от боен вик.
Страхът на Мусаши от старицата се коренеше в неговите спомени от детството, когато Осуги улови него и Матахачи да вършат някаква беля в семейната черничева градина на Хониден. Беше на осем или девет — точно възрастта, когато и двамата все намисляха по нещо — и той още ясно си спомняше как ги навика Осуги. Побягна ужасен, стомахът му целият се премяташе. И сега споменът го караше да потръпва. Тогава смяташе тази жена за омразна, зла стара вещица и дори сега негодуваше заради предателството й след неговото връщане в селото от Секигахара. Странно, но също свикна да я смята за единствения човек, когото не може никога да надвие. При все това с течение на времето отношението му към нея се смекчи.
При Осуги беше точно обратното. Тя не успяваше да се отърве от образа на Такедзо, отвратителното и непокорно хлапе, което познаваше от пеленаче, момчето със сополив нос и възпалени места по главата, чиито ръце и крака бяха така дълги, че почти изглеждаха уродливи. Не че бе забравила как минава времето. Сега бе стара и го знаеше. А Мусаши беше пораснал. Не можеше обаче да преодолее порива да се отнася с него като със зъл хлапак. Само като си помислеше как я посрами това момченце — мъст! Не ставаше само дума да защити името си пред селото. Трябваше да види Мусаши в гроба, преди тя да е свършила в своя.
— Няма нужда от приказки! — вресна пак Осуги. — Или ми дай главата си, или се готви за моята сабя! Готви се, Мусаши!
Тя избърса с пръст устните си, плю на лявата си ръка и сграбчи ножницата.
Има пословица за богомолката, която нападнала императорската колесница. Тя със сигурност трябва да е била измислена за Осуги, която с нейния мъртвешки вид и изтънели крака тръгна да напада Мусаши. Приличаше точно на богомолка — очите, кожата, смешната стойка на тялото, всичко бе досущ подобно. И докато Мусаши стоеше нащрек и наблюдаваше нейното приближаване, все едно гледа играещо си дете, раменете и гърдите му придаваха непобедимия вид на здрава желязна колесница.
Въпреки нелепостта на положението той не бе в състояние да се засмее, тъй като изведнъж бе обзет от съжаление.
— Но, бабо, почакайте! — замоли се и леко, но здраво я хвана за лакътя.
— К… какво правиш? — извика Осуги. И безсилната ръка, и зъбите й се разтрепериха от изненада. — С… страхливец! — запъна се тя. — Мислиш, че можеш да ме разубедиш ли? Е, видяла съм четирийсет Нови години в повече от тебе и ти не ще ме излъжеш. Наказанието ти идва!
Кожата на Осуги бе добила цвета на червена глина, а гласът й бе изпълнен с отчаяна решимост. Мусаши кимна отсечено и каза:
— Разбирам. Знам как се чувствате. Вие без съмнение имате у себе си бойния дух на семейство Хониден. Виждам, че имате същата кръв като първия Хониден, който е служил така храбро под началството на Шимен Мунецура.
— Пусни ме!… Няма да слушам ласкателства от някой, достатъчно млад да ми бъде внук.
— Успокойте се. Не подхожда на възрастен човек като вас да бъде така прибързан. Имам да ви кажа нещо.
— Последни думи, преди да срещнеш смъртта си ли?
— Не. Искам нещо да обясня.
— Не желая обяснения от тебе!
Старицата се изправи в пълен ръст.
— Е, тогава ще трябва просто да ви отнема тази сабя. После, когато се появи Матахачи, той ще може да ви обясни всичко.
— Матахачи ли?
— Да. Миналата пролет му пратих едно известие.
— О, така значи?
— Предадох му да ме чака тук на сутринта на Новата година.
— Това е лъжа! — изписка Осуги и яростно заклати глава. — Трябва да те е срам, Мусаши! Не си ли ти син на Мунисай? Не те ли е учил той, че когато дойде време за умиране, трябва да умираш като мъж? Сега не е време да си играем с приказки. Целият мой живот стои зад тази сабя и аз имам подкрепата на боговете и бодхисатвите. Ако смееш, погледни към нея! — Тя изтръгна ръката си от неговата и се провикна: — Помогни ми, о, Буда!
Извади сабята си от ножницата и като я хвана с две ръце, се метна към гърдите на Мусаши.
Той отстъпи настрани.
— Успокойте се, бабо, моля ви!