Щом я потупа леко по гърба, тя изпищя и се извърна рязко, за да застане с лице към него. Докато се готвеше да нападне, призова името на Канон.
— Хвала на Канон Босацу! Хвала на Канон Босацу!
Отново нападна.
Щом политна покрай него, Мусаши я хвана за китката.
— Ако продължавате така, само ще се изтощите. Вижте, мостът е ето там. Елате с мен, близо е.
Осуги се извърна през рамо, показа зъбите си и сбърчи устни.
— Фу! — изплю се тя с всичкия дъх, който й беше останал.
Мусаши я пусна и отстъпи настрани, като отри с ръка лявото си око. Окото го пареше, като че там е попаднала искра. Погледна ръката, с която го бе пипал. По нея нямаше кръв, но той не можеше да отвори окото си. Като видя, че е зает с друго, Осуги отново събра сили и призова името на Канон. Метна се върху него повторно, после трети път.
При третото нападение, той, зает с окото си, просто преви леко тяло над кръста. Сабята разряза ръкава му и леко го одраска по лакътя.
Едно парче от ръкава падна и това даде възможност на Осуги да види кръвта по бялата подплата.
— Раних го! — изкрещя тя опиянена и размаха диво сабята си.
Беше така горда, като че с един удар е повалила някое голямо дърво, и това, че Мусаши не отвръщаше на ударите й ни най-малко не намаляваше нейното въодушевление. Продължи да вика името на Канон от Кийомидзудера, като призоваваше божеството да слезе на земята.
В шумен пристъп на ярост тичаше около Мусаши и го нападаше в лице и в гръб. Мусаши не правеше друго, освен да превива тяло, за да избегне ударите.
Окото го дразнеше, а имаше и драскотина на ръката. Макар да забеляза удара, не се отдръпна достатъчно бързо, за да го избегне. Никога досега никой не го беше изненадвал или ранявал дори леко и тъй като по начало не взе нападението на Осуги на сериозно, въпросът кой ще спечели и кой ще загуби така и не мина през ума му.
Но не е ли истина, че като не я взе на сериозно, той позволи да го ранят? Според „Изкуството на войната“, колкото и лека да е раната, тя вече почти означава поражение. Увереността на старицата и острието на сабята й извадиха на показ пред всички неговата незрялост.
„Сбърках“, помисли си. Като видя колко е глупаво да стои бездействен, отскочи от нападащата го сабя и плесна силно Осуги по гърба. Тя се просна и сабята изхвръкна от ръката й.
С лявата си ръка Мусаши вдигна оръжието, а с дясната стисна Осуги в лакътя си и я изправи.
— Пусни ме! — завика тя и заудря въздуха с ръцете си. — Няма ли богове? Няма ли бодхисатви? Вече го раних! Какво да правя? Мусаши! Не ме посрамвай така! Отрежи ми главата! Убий ме сега!
Хванал борещата се жена под мишница, Мусаши вървеше по пътеката със здраво стиснати устни, докато тя продължаваше с хрипкав глас да протестира:
— Така е на война! Такава е съдбата! Щом такава е волята на боговете, аз няма да бъда страхливка!… Когато чуе, че чичо Гон е умрял, а аз съм била убита, докато сме отивали да отмъстим за него, Матахачи ще се изпълни с гняв и ще отмъсти и за двама ни. Това ще е добро лекарство за него. Убий ме, Мусаши! Убий ме сега!… Къде отиваме? Да не се опитваш да направиш смъртта ми по-позорна? Спри! Отрежи ми главата сега!
Мусаши не й обръщаше внимание, но щом стигна до моста, започна да се пита какво ще прави сега с нея.
Озари го вдъхновение. Слезе до реката и намери вързана за една от подпорите на моста някаква лодка. Внимателно сложи старицата в нея.
— Сега само потърпете и останете за малко тук. Матахачи скоро ще дойде.
— Какво правиш? — извика тя, като се опитваше едновременно да изблъска ръцете му и тръстиковите рогозки в дъното на лодката. — Какво значение има идването на Матахачи? По какво позна, че ще дойде? Знам какво си намислил. Не си доволен само да ме убиеш, искаш също да ме унижиш!
— Мислете, каквото пожелаете. Няма да мине дълго, преди да научите истината.
— Убий ме!
— Ха-ха-ха!
— Какво е толкова смешно? Не е трудно с един бърз замах да отсечеш тази стара шия!
По липса на по-добър начин да я задържи в лодката, Мусаши върза старата жена за издигнатата кърма. После мушна обратно сабята в ножницата й и внимателно я постави до нея.
Щом тръгна да си върви, тя му се присмя с думите:
— Мусаши! Не смятам, че разбираш Пътя на самураите! Върни се и ще те науча на него.
— По-късно.
Тръгна нагоре по дигата, но старицата вдигаше такъв шум, че се наложи да се върне и да хвърли върху нея няколко тръстикови рогозки.
Над Хигашияма в пламъци изникна голямо червено слънце. Мусаши гледаше запленен как то се изкачва над хоризонта и усещаше неговите лъчи да проникват до дълбините на съществото му. Замисли се, че само веднъж в годината, когато изгрява това ново слънце, малкото червейче на аз-а, което свързва човека с неговите дребнави помисли, има възможността да се стопи и да изчезне под тази величествена светлина. Мусаши се изпълни с радост от това, че е жив.