— Още съм млад! — провикна се той въодушевен в сияйната утрин.
Големият мост на улица Годжо
„Полето при Рендаиджи… деветия ден на първия месец…“
Щом Мусаши прочете тези думи, кръвта му кипна.
Вниманието му обаче беше отвлечено от остра, пронизваща болка в лявото око. Като вдигна ръка към клепача си, забеляза една игличка, забита в ръкава на кимоното. Един оглед по-отблизо разкри още четири-пет такива на различни места в дрехите му. Светеха като ледени тресчици в светлината на утрото.
— Значи това било! — възкликна Мусаши, като извади една от тях и я огледа. Беше с размер приблизително на малка игла за шев, но нямаше ухо и бе триъгълна вместо кръгла. — Ех, старата кучка! — каза си той, потрепери и хвърли поглед надолу към лодката. — Чувал бях за такива иглички за стрелба, но кой би си помислил, че старата вещица ще може да си служи с тях? Доста леко ми се размина.
С обичайното си любопитство събра игличките една по една и ги забоде здраво в яката си с намерение да ги изучи после по-подробно. Чувал беше, че по отношение на тези малки оръжия сред воините имало две противоположни становища. Според едното те могат да бъдат прилагани с полза като средство за отбрана, ако ги изстреляш с духане в лицето на противника си, докато за другото те са пълна безсмислица.
Защитниците на игличките твърдят, че един много стар похват за тяхното приложение произлязъл от някаква игра, която шивачки и тъкачки, преселили се от Китай в Япония през пети и шести век, играели помежду си. Макар това средство само по себе си да не се смята подходящо за нападение, до времето на шогуната Ашикага, както те обясняват, то се използвало като основен начин за отблъскване на противник.
Хората от другата пък стигат дотам да твърдят, че никога не е съществувало такова древно бойно умение, макар и да признават, че преди време изстрелването на иглички е било познато като един вид игра. При все да признават, че жените може да са се развличали по подобен начин, те явно отричат, че игличките могат да бъдат усъвършенствани до такава степен, че да предизвикват нараняване. Те сочат също, че слюнката може да поеме известно количество топлина, студ или киселинност, но с малко може да облекчи болката от иглички, които са се заболи във вътрешността на устата. Отговорът на това, разбира се е, че човек може да се научи да държи игличките в уста, без да си причинява болка и да ги насочва с езика с голяма точност и сила. Достатъчни, че да ослепи друг.
Скептиците след това възразяват, че дори и игличките да могат да се изстрелват силно и бързо, възможността те да наранят някого е съвсем малка. В крайна сметка, твърдят те, единствената част от лицето, уязвима за подобно нападение, са очите, а възможността те да бъдат улучени не е много голяма, дори и при най-благоприятни условия. А освен ако игличката не прободе зеницата, увреждането ще е незначително.
Чувал всички тези доводи по един или друг повод, Мусаши досега бе склонен да застане на страната на съмняващите се. След станалото той разбра колко прибързано е било заключението му и колко важни и полезни могат да се окажат впоследствие случайно придобити знания.
Игличките не бяха улучили зеницата, но окото му сълзеше. Докато търсеше в дрехите си нещо, с което да го избърше, чу шум от разкъсване на плат. Обърна се и видя едно момиче да откъсва около педя червена тъкан от ръкава на долната си дреха.
Акеми се затича към него. Косата й не бе вчесана за новогодишните празници и кимоното й беше раздърпано. Носеше сандали, но не и чорапи. Мусаши присви очи срещу нея и си промърмори нещо; макар да му се стори позната, не можеше да свърже лицето й с някакво име.
— Такедзо… искам да кажа, Мусаши, аз съм… — обади се тя колебливо и му подаде червения плат. — Да не би нещо да ти е влязло в окото? Не бива да го търкаш. Само ще стане по-лошо. Ето, вземи това.
Мусаши мълчаливо прие услугата и покри окото си с плата. После се загледа втренчено в лицето й.
— Не ме ли помниш? — попита тя недоверчиво. — Но трябва да ме помниш!
Лицето на Мусаши не изразяваше нищо.
— Трябва!
Неговото мълчание срути бента, който сдържаше така дълго таените й чувства. Душата й, привикнала на нещастие и жестокост, се бе крепила на тази последна едничка надежда, а сега й се разкриваше, че това не е било друго, освен плод на нейното въображение. Твърда буца заседна в гърдите й и тя издаде звук, като че се дави. Макар да покри устата и лицето си, за да задуши риданията, раменете й неудържимо затрепериха.