Нещо в начина, по който плачеше, напомни момичешката невинност от дните в Ибуки, когато носеше камбанка на обито си. Мусаши обгърна с ръце тънките й, слаби рамене.
— Ти си Акеми, разбира се. Спомням си. Как стана така, че си тук? Такава изненада е да те видя! Не живееш ли вече в Ибуки? Какво стана с майка ти? — Въпросите му бяха като тръни, най-лошият от които бе споменаването на Око. То веднага го наведе на мисълта за стария му приятел. — Още с Матахачи ли живеете? Чаках го да дойде тук тази сутрин. Да не би да си го видяла по някоя случайност?
От всяка нова дума мъката на Акеми нарастваше. Сгушена в ръцете му, тя не можеше да направи друго, освен да поклати глава.
— Няма ли да дойде Матахачи? — настоя Мусаши. — Какво е станало с него? Как мога да разбера, ако само стоиш тук и плачеш?
— Той… той… няма да дойде. Не… не е получавал писмото ти.
Акеми притисна лице в гърдите на Мусаши и избухна в нов пристъп на сълзи.
Помисли си да каже едно или друго, но в трескавия й мозък всяка мисъл умираше. Как може да му разкаже за ужасните злочестия, които понесе заради майка си? Как може да опише с думи станалото в Сумийоши или през следващите дни?
Новогодишното слънце обливаше моста със светлина и покрай тях минаваха все повече и повече хора — момичета в нови ярки кимона, тръгнали да направят новогодишните си поклони в Кийомидзудера, мъже в тържествено облекло, започващи своите обиколки от новогодишни посещения. Почти незабележим между тях беше Джотаро, чийто дяволски перчем беше все така разчорлен, както преди няколко дни. Почти бе стигнал средата на моста, когато забеляза Мусаши и Акеми.
„Що за работа е това?, запита се той. Мислех, че ще е с Оцу. Това не е Оцу!“ Спря и се намуси.
Беше стъписан до крайност. Ако никой не гледаше, добре, но сега те притиснати гърди до гърди се прегръщат на едно от най-оживените места в града. Мъж и жена да се прегръщат пред очите на всички? Това е безсрамие. Не можеше да повярва, че някой възрастен може да се държи така невъзпитано, най-малко пък неговият почитан сенсей. Сърцето на Джотаро заби силно, той бе и тъжен, и малко ревнив. И ядосан, така ядосан, че му се искаше да вземе някой камък и да ги замери с него.
„Виждал съм някъде тази жена, помисли си. А! Тя е тази, която взе писмото на Мусаши до Матахачи. Ами, щом е момиче от чайна, какво може да се очаква от нея? Но откъде за бога се познават те? Смятам, че трябва да кажа за това на Оцу!“
Погледна в двете посоки на улицата и надзърна през парапета, но от другото момиче нямаше и следа.
Уверена, че ще срещне на следващия ден Мусаши, предишната вечер Оцу изми косата си и до ранните часове остана да я вчесва по подобаващ начин. След това сложи едно кимоно, което й бяха дали от семейство Карасумару и преди съмнало тръгна да се поклони в светилището Гион и Кийомидзудера, преди да продължи към улица Годжо. Джотаро поиска да я придружи, но тя отказа.
По всяко друго време може, обясни Оцу, но сега той ще й пречи.
— Ти стой тук — каза му тя. — Искам първо да говоря с Мусаши сама. Можеш да дойдеш на моста, след като се развидели, но недей да бързаш. И не се тревожи — обещавам да те чакаме там с Мусаши.
Джотаро остана доста раздразнен. Той не само беше достатъчно голям да разбере чувствата на Оцу, но и можеше донякъде да оцени привличането, което мъже и жени изпитват едни към други. От ума му не бе избледнял споменът за това как в Коягю се търкаляха в сеното с Коча. При все това за него оставаше загадка как голяма жена като Оцу съхне и вехне през цялото време за някакъв мъж.
Колкото и да търсеше, не можеше да намери Оцу. Докато се безпокоеше, Мусаши и Акеми се преместиха към ръба на моста, навярно за да не бият на очи. Мусаши скръсти ръце и се облегна на перилото. Застанала до него, Акеми се загледа в реката. Не забелязаха Джотаро, когато този се промъкна до другата страна на моста.
— Защо се бави толкова? Колко дълго може да се моли човек на Канон?
Като си мърмореше така, Джотаро се повдигна на пръсти и се взря в посока към хълма в края на улица Годжо.
На около пет крачки от мястото, където беше застанал, имаше пет-шест безлистни върби. Често тук на риболов покрай реката се събираше ято бели чапли, но днес никоя от тях не се виждаше. Някакъв младеж с дълъг перчем се облегна на един от върбовите клони, който се протягаше към земята като заспал змей.
На моста, Мусаши закима, докато Акеми трескаво му зашепна нещо. Реши да захвърли гордостта си на вятъра и сега му разказваше всичко с надеждата, че би могла да го убеди да стане само неин. Трудно можеше да се разбере дали думите стигат по-навътре от ушите му. Макар да кимаше, видът му не бе на влюбен, който говори на своята любима сладки безсмислици. Напротив, зениците му светеха хладно и безцветно и постоянно се спираха на някакъв отдалечен предмет.