Акеми не забеляза това. Изцяло погълната от говоренето, тя дори сякаш се давеше леко, докато се опитваше да извади наяве чувствата си.
— О — въздъхна, — казах ти всичко, каквото има да се казва. Не съм скрила нищо. — Пристъпи по-близо до него и тъжно добави: — От Секигахара минаха повече от четири години. Променила съм се и външно, и вътрешно. — После изхлипа: — Не! Всъщност не съм се променила. Чувствата ми към теб не са се променили ни най-малко. Напълно съм сигурна в това! Разбираш ли ме, Мусаши? Разбираш ли как се чувствам?
— Хмм…
— Моля те, опитай се да разбереш! Разказах ти всичко. Не съм невинното младо цвете, което бях, когато се срещнахме в подножието на връх Ибуки. Сега съм просто обикновена жена, на чиято чест са посегнали… Но целомъдрието тялото ли засята или душата? Нима девицата, която има похотливи помисли, е всъщност добродетелна?… Изгубих девствеността си от… не мога да кажа името му, но от един мъж… и все пак моето сърце е чисто.
— Въобще нищо ли не изпитваш към мен? Не мога да имам тайни от човека, когото обичам. Когато те видях, се зачудих какво да кажа — трябва ли да казвам нещо или не? Но после всичко ми стана ясно. Не бих могла да те излъжа, дори да исках. Моля те да ме разбереш! Кажи ми нещо! Кажи, че ми прощаваш. Или ме смяташ достойна за презрение?
— Хм. А…
— Като се сетя отново за това, така се разгневявам. — Тя опря лице на парапета. — Разбираш ли, срамувам се да те помоля да ме обичаш. Но… но… по душа аз все още съм девствена. Още пазя моята първа любов като бисер. Не съм загубила това съкровище и какъвто и живот да водя и с каквито и мъже да се случи да попадна, няма да го загубя!
Всеки косъм на косата и потрепваше от нейните ридания. Под моста, където падаха сълзите на Акеми, реката блестеше под новогодишното слънце и също като мечтите й се носеше към една вечна надежда.
— Хмм.
При все че тъжната история предизвика чести кимания и сумтене, погледът на Мусаши продължи да се задържа върху същата точка в далечината. „Ти не си като мен, бе отбелязал веднъж баща му. Моите очи са черни, а твоите са тъмнокафяви. Казват, че прачичо ти Хирата Шоген имал ужасяващ кафяв поглед, та може на него да си се метнал.“ В този миг, под косите лъчи на слънцето, очите на Мусаши имаха чистия цвят на корал.
„Това трябва да е той“, си помисли Сасаки Коджиро — мъжът, който се бе облегнал на върбата. Много бе чувал за Мусаши, но сега за първи път го виждаше с очите си. „Кой може да е това?“, питаше се на свой ред Мусаши. От мига, в който погледите им се срещнаха, двамата мълчаливо се гледаха и всеки се опитваше да изучи дълбините на духа на другия. В Изкуството на войната, казват, всеки трябвало по върха на сабята на своя противник да познае докъде се простират възможностите му. Точно това правеха сега двамата мъже. Приличаха на борци, които вече са се хванали, преди да се счепкат. Всеки имаше основание да се отнася към другия подозрително.
„Не ми харесва това“, помисли си Коджиро, който преливаше от негодувание. Беше се грижил за Акеми през цялото време, откакто я спаси от изоставената зала Амида и този явно много интимен разговор между нея и Мусаши го разстрои. „Може да е от онези, които дебнат беззащитни жени. А тя! Не ми каза къде отива, а сега стои там и плаче на рамото на някакъв мъж!“ Той самият бе тук, тъй като я проследи.
Враждебността в погледа на Коджиро не убягна на Мусаши и той също съзнаваше онзи особен двубой на волите, който мигновено се разразява, щом двама шугийоша се срещнат. Нито пък можеше да има съмнение, че Коджиро е почувствал предизвикателството, което се криеше в израза на лицето на Мусаши.
„Кой може да е той?, помисли си пак Мусаши. Доста прилича на воин. Но защо е този злъчен поглед в очите му? По-добре да внимавам с него.“
Възбудата на двамата мъже идваше не от погледите им, а дълбоко отвътре. От техните зеници сякаш се канеха да избликнат фойерверки. На външен вид Мусаши изглеждаше година-две по-млад от Коджиро, но и това също можеше да е просто заблуда. Във всеки случай, приличаха се по едно — и двамата бяха в онази възраст на най-голяма дързост, когато са сигурни, че знаят всичко, което има да се знае за политиката, обществото, Изкуството на войната и всички останали въпроси. Както злото куче почва да ръмжи, когато види друго такова, така и Мусаши, и Коджиро веднага доловиха един за друг, че са опасни бойци. Коджиро пръв откъсна поглед. Направи го с леко изръмжаване. Въпреки лекия израз на презрение, който долови в профила на Коджиро, Мусаши бе сигурен, че е спечелил. Противникът се поддаде на погледа и силата на неговата воля и това го зарадва.