— Акеми — каза той и сложи ръка на рамото й.
Тя все още ридаеше с лице върху парапета и не отговори.
— Кой е онзи мъж там? Някой, който те познава, нали? Говоря за младежа, който прилича на ученик по бойни изкуства. Кой точно е той?
Акеми мълчеше. Досега не бе видяла Коджиро и видът му придаде на подпухналото й лице съвсем объркано изражение.
— А-а… за онзи висок мъж там ли става дума?
— Да. Кой е това?
— О, той е… ами… той е… не го познавам много добре.
— Но все пак го познаваш, нали?
— А-а, да.
— С тази дълга сабя и така облечен, за да привлича внимание — трябва да се мисли за голям майстор на оръжието! Как така се запознахте?
— Преди няколко дни — отвърна бързо Акеми, — ме ухапа едно куче и кръвта не искаше да спре, тъй че отидох на лекар на едно място, където по случайност беше отседнал и той. През последните няколко дни той се грижеше за мен.
— С други думи, живееш в една къща с него?
— Е, да, живея там, но това не значи нищо. Между нас няма нищо.
Сега тя говореше по-уверено.
— В такъв случай не вярвам да знаеш много за него. Знаеш ли как се казва?
— Името му е Сасаки Коджиро. Наричат го също Ганрю.
— Ганрю ли?
Чувал беше това име по-рано. Макар и не изключително известно, то бе познато на воините в доста области. Беше по-млад, отколкото си го бе представял Мусаши. Погледна още веднъж натам.
В този миг стана нещо необичайно. На страните на Коджиро се появиха две трапчинки.
Мусаши отвърна на усмивката. Този мълчалив разговор обаче не беше пълен с мир и приятелство, като усмивките, които си разменили Буда и неговият ученик Ананда, след като натрили пръстите си с цветя. В усмивката на Коджиро имаше и предизвикателна насмешка, и някаква ирония.
Усмивката на Мусаши не само приемаше предизвикателството на Коджиро, но и изразяваше яростна решимост за битка.
Попаднала между тези двама мъже със силна воля, Акеми се готвеше повторно да излее чувствата си, но преди да се е стигнало дотам, Мусаши се обади:
— Сега, Акеми, мисля най-добре за теб ще е да се върнеш с този човек у дома. Скоро ще дойда да те видя. Не се тревожи.
— Наистина ли ще дойдеш?
— Ами да, разбира се.
— Името на странноприемницата е Дзудзуя, пред манастира на улица Рокуджо.
— Ясно.
Небрежният му отговор не беше достатъчен за Акеми. Тя улови ръката му от парапета и страстно я притисна под прикритието на ръкава си.
— Нали наистина ще дойдеш? Обещаваш ли?
Отговорът на Мусаши бе заглушен от пронизителен смях.
— Ха-ха-ха-ха-ха! О-о! Ха-ха-ха-ха! О-о…
Коджиро се обърна с гръб и си тръгна, доколкото можеше да върви от силния пристъп на веселие.
„Нищо не би могло да бъде дотам смешно!“, си помисли Джотаро, който кисело наблюдаваше от единия край на моста. Той самият бе отвратен от света и в частност от своя разпътен учител и от Оцу.
„Къде може да се е дянала?“, запита се той отново, след като закрачи ядосано към града. Бе изминал едва няколко стъпки, когато зърна бялото лице на Оцу между колелата на една спряла на следващия ъгъл волска каруца.
— Ето я! — извика и в следващия миг, в бързината да стигне до нея, се блъсна в носа на вола.
Днес като по-особен ден Оцу бе сложила на устните си малко червило. Гримът й бе донякъде любителски, но от нея се носеше приятен мирис, а кимоното й бе една чудесна пролетна дреха с бели и сини бродерии на наситеносин фон. Джотаро я прегърна откъм гърба, без да го е грижа дали ще й обърка косата или ще размаже белилото по врата й.
— Защо се криеш тук? От часове чакам. Идвай с мен, бързо.
Тя не отговори.
— Хайде, веднага! — настоя той и разтърси раменете й. — Мусаши също е тук. Виж, оттук можеш да го видиш. Аз самият съм му ядосан, но нека все пак да вървим. Ако не побързаме, ще си тръгне! — Когато я хвана за китката и се опита с дърпане да я вдигне на крака, забеляза, че ръката й е влажна. — Оцу! Плачеш ли?
— Джо, скрий се зад колата като мен. Моля те!
— Защо?
— Няма значение защо!
— Е, да му се… — Джотаро не се и опита да скрие яда си. — Ето това мразя у жените. Само луди неща вършат! Все говореше, че искаш да видиш Мусаши и навсякъде ходеше разплакана да го търсиш. Сега, когато той е право пред теб, решаваш да се скриеш. Дори искаш и аз да се крия с теб! Не е ли това смешно? Ха… Ох, не мога дори да се смея.
Думите я жегнаха като камшик. Оцу вдигна подутите си и зачервени очи и каза:
— Моля те, не говори така. Умолявам те. Не бъди и ти зъл с мен!