— Защо ме обвиняваш, че съм бил зъл? Какво съм направил?
— Моля те, само мълчи. И се наведи тук при мен.
— Не мога. По земята има волски тор. Нали знаеш — казват, че ако плачеш на първия ден от Новата година, и враните ще ти се смеят.
— О, не ме е грижа. Само съм…
— Е, тогава, аз ще ти се смея! Ще се смея като онзи самурай преди няколко минути. Моят първи смях за Новата година. Възразяваш ли?
— Да. Смей се! Смей се силно!
— Не мога — отвърна Джотаро и изтри носа си. — Обзалагам се, че знам какво не е наред. Ревнуваш, понеже видя Мусаши да говори с онази жена.
— Н… не е това! Въобще не е това!
— Да, това е! Знам, че е така. Мен това също ме ядоса страшно. Но не е ли това още по-добра причина да идеш сега да говориш с него? Ти нищо не разбираш май!
Оцу с нищо не показа, че се готви да стане, но той така силно я дръпна за китката, че я принуди да го направи.
— Спри! — извика тя. — Боли! Не бъди такъв злобен. Казваш, че не разбирам нищо, но ни най-малка представа нямаш как се чувствам.
— Знам точно как се чувстваш. Ревнуваш!
— Не е само това.
— Тихо. Да вървим!
Тя излезе иззад колата, но насила. Момчето я дърпаше, а краката й се влачеха по земята. Като продължаваше да тегли, Джотаро проточи врат и погледна към моста.
— Виж! — каза той. — Акеми вече не е там.
— Акеми ли? Коя е Акеми?
— Момичето, с което говореше Мусаши… О, о! Мусаши си тръгва. Ако не дойдеш веднага, ще си е отишъл.
Джотаро пусна Оцу и се устреми към моста.
— Чакай! — извика Оцу и огледа бързешком моста, за да се увери, че Акеми не дебне отнякъде.
Успокоена, че съперницата й наистина си е отишла, тя явно изпита огромно облекчение и веждите й се отпуснаха. Въпреки това се върна зад колата, за да избърше с ръкав подпухналите си очи, да приглади коса и да оправи кимоното си.
— Побързай, Оцу! — подвикна й нетърпеливо Джотаро. — Мусаши изглежда е слязъл долу при брега на реката. Не е време да се киприш!
— Къде е?
— Долу на брега. Не знам защо, но натам тръгна.
Двамата се затичаха до края на моста и Джотаро с небрежни извинения им проправи път през тълпата до парапета.
Мусаши бе застанал в лодката, където все още се гърчеше Осуги и се опитваше да развърже въжето.
— Съжалявам, бабо — казваше той, — но изглежда Матахачи в крайна сметка няма да дойде. Надявам се в близко бъдеще да го видя и да му набия малко смелост в главата. А ти трябва да го заведеш да живее при теб у дома, като добър син. Това е много по-добър начин да изразиш своята благодарност към предците си, а не да се опитваш да ми отрежеш главата.
Мушна ръка под рогозките и с един малък нож разряза въжетата.
— Премного говориш, Мусаши! Нямам нужда от съвет от теб. Само реши какво се готвиш да правиш, глупако. Ще ме убиеш ли или ще се оставиш да те убия?
Докато се измъкваше изпод рогозките, по цялото й лице изпъкнаха яркосини жили, но преди да е станала, Мусаши вече пресичаше реката и като стърчиопашка скачаше по камъните и подмолите. Без време стигна до другия бряг и се покатери на върха на дигата.
Джотаро го забеляза и извика:
— Виж, Оцу! Ето го там!
Момчето тръгна направо по дигата и тя го последва.
За чевръстите нозе на Джотаро реките и планините не значеха нищо, но заради хубавото си кимоно Оцу се закова на речния бряг. Мусаши вече не се виждаше, но тя остана там и с все сили завика името му.
— Оцу! — дойде отговор от неочаквана посока.
Осуги беше на по-малко от сто крачки.
Щом видя кой е, момичето нададе вик, покри за миг лицето си с ръце и побягна.
Старицата не губи време да се спусне след нея с развята от вятъра бяла коса.
— Оцу! — изкрещя тя с глас, който би могъл да накара водите на Камо да се разделят. — Чакай! Искам да говоря с теб.
В пълния с подозрения ум на старата жена вече се очертаваше обяснение за присъствието на Оцу тук. Сигурна беше, че Мусаши я е вързал, понеже днес е имал любовна среща с момичето и не е искал тя да види това. После, продължи да разсъждава Осуги, нещо казано от Оцу го е подразнило и той я е изоставил. Ето, без съмнение, защо тя така тъжно го викаше да се върне.
— Това момиче е непоправимо! — възкликна тя.
Мразеше Оцу дори повече, отколкото Мусаши. В съзнанието й Оцу по право е нейна снаха, без значение дали сватбата е станала в действителност или не. Обещанието е дадено и ако годеницата на сина й го е намразила, то трябва да е намразила и самата Осуги.
— Чакай! — кресна пак тя. Устата й зина почти от ухо до ухо.
Силата на крясъка стресна Джотаро, който тичаше точно до нея. Той я улови и извика:
— Какво се опитваш да сториш, стара вещице?