— Махай ми се от пътя! — викна на свой ред Осуги и го блъсна настрани.
Джотаро не знаеше коя е тя и защо Оцу побягна при вида й, но усети, че в нея има заплаха. Като син на Аоки Тандзаемон и единствен ученик на Миямото Мусаши той отказа да остави една стара вещица да го изблъска настрана с мършавия си лакът.
— Не може така!
Той я настигна и се метна право на гърба й.
Тя бързо го отърси от себе си и като хвана врата му под мишница, му плесна няколко здрави шамара.
— Дявол такъв! Ще видиш как ще се пречкаш!
Докато Джотаро се бореше да се освободи, Оцу продължи да бяга в пълно душевно объркване. Беше млада, и като повечето млади хора, изпълнени с надежда, не бе навикнала да оплаква своята зла участ. Наслаждаваше се на радостите от всеки нов ден, все едно са цветя в някоя слънчева градина. Тъгите и разочарованията са част от живота, но те не я владееха дълго. Но също така тя не можеше да си представи радостта напълно лишена и от болка.
Днес обаче тя не веднъж, а два пъти насила бе извадена от оптимистичното си настроение. Защо, питаше се, въобще дойде тук тази сутрин?
Нито сълзите, нито яда можеха да заличат силния смут в нея. След мимолетната мисъл за самоубийство тя бързо прокле всички мъже като долни лъжци. Обхващаше я ту ярост, ту мъка, мразеше света, после намразваше себе си. Беше твърде стресната, за да намери отдушник в сълзите или да мисли ясно за каквото и да било. Кръвта й вреше от ревност и предизвиканото от това чувство неувереност я караше да се укорява за множеството си недостатъци, включително липсата на самообладание в същия този миг. Постоянно си повтаряше да пази хладнокръвие и постепенно задуши напора на чувствата под покривалото от сдържаност, каквото се очаква постоянно да имат жените.
През цялото време докато непознатото момиче стоеше до Мусаши, Оцу нямаше сили да помръдне. След като Акеми си тръгна обаче й беше невъзможно повече да се сдържа и Оцу изпита непреодолим подтик да застане пред Мусаши и откровено да му каже какво изпитва. Макар да нямаше представа откъде да започне, реши да открие сърцето си и да му каже всичко.
Но животът е пълен с дребни случайности. Една малка погрешна стъпка, незначителна грешка, допусната в решаващата минута, може в много случаи да промени хода на нещата за месеци и дори години. Тъкмо понеже изпусна за миг от очи Мусаши, Оцу се изложи на яростта на Осуги. В тази прелестна новогодишна утрин в нейната градина на радостите плъзнаха змии.
Всичко беше като оживял пред очите й кошмар. В много лоши сънища се бе сблъсквала с ядно ухиленото лице на Осуги и ето че сега го срещаше в действителност.
Съвсем отпаднала след бяг от няколкостотин крачки, тя се спря и погледна назад. За миг дъхът й изцяло спря. На стотина крачки по-назад Осуги бе хванала Джотаро, удряше го и го мяташе насам-натам в различни посоки.
Той се съпротивляваше, риташе по земята и във въздуха и от време на време успяваше да улучи неприятелката си.
Оцу видя, че само мигове остават, преди момчето да успее да изтегли своята дървена сабя. А ако това стане, повече от сигурно беше, че старицата не само ще извади собствената си къса сабя, но и без угризения ще я пусне в действие. В минути като тази Осуги не би била от хората, които ще покажат милост. Джотаро можеше направо да бъде убит.
Оцу се намираше в ужасно положение — трябваше да спаси Джотаро, но не смееше да се доближи до Осуги.
Джотаро вече бе успял да измъкне дървената сабя от обито си, но не можеше да освободи глава от здравата като менгеме хватка на Осуги. Цялото ритане и ръкомахане идваше само в негова вреда, тъй като увеличаваше самоувереността на старицата.
— Нехранимайко! — извика тя злорадо. — Какво, опитваш на жаба да се правиш ли?
Зъбите й се издаваха навън така, че я оприличаваха на заек, но по лицето й имаше изражение на зловещо тържество. Крачка по крачка тя бавно настъпваше към Оцу.
Щом впери поглед в ужасеното момиче, отново се прояви нейната вродена хитрост. Като в проблясък й хрумна, че всъщност не подхожда към жертвата си правилно. В случай, че насреща й бе Мусаши, лукавството нямаше да помогне, но сега тук стои Оцу — нежната и невинна Оцу — която навярно е в състояние да повярва на всичко, стига то да й бъде поднесено внимателно и с привидна искреност. Първо я примами с думи, помисли си Осуги, после я качи на въжето.
— Оцу! — извика тя с неподправено трогнат глас. — Защо бягаш от мен? Какво те кара да тичаш от мига, в който ме видя? Сега става същото като в чайната Микадзуки. Не мога да разбера това. Трябва да се лъжеш нещо. Нямам и най-малко намерение да ти направя нещо лошо.
По лицето на Оцу се изписа израз на недоверие, но все още хванатият Джотаро попита: