— Истина ли е това, бабо? Истина ли говориш?
— Ами естествено. Оцу не разбира какво всъщност изпитвам аз. Изглежда я е страх от мен.
— Ако наистина е така, пусни ме и аз ще ида да я доведа.
— Недей бърза толкова. Ако те пусна, откъде да знам дали няма да ме удариш с тази твоя сабя и да избягаш?
— За страхливец ли ме мислиш? Никога няма да направя нещо такова. Струва ми се, че се бием за едното нищо. Някаква грешка е станала.
— Добре. Иди при Оцу и й кажи, че вече не съм й сърдита. На времето бях, но сега всичко свърши. Откакто умря чичо Гон, се скитам съвсем сама и нося със себе си пепелта му — сега съм самотна старица, която няма къде да отиде. Обясни й, че както и да се отнасям към Мусаши, още гледам на нея като на моя дъщеря. Не искам от нея да се върне и да стане невеста на Матахачи. Надявам се само да се съжали над мен и да чуе това, което имам да й кажа.
— Стига толкова. Още малко и няма да мога нищо да запомня.
— Добре, кажи й само това.
Докато момчето изтича при Оцу и повтори посланието на Осуги, старицата, която се престори, че не гледа към тях, седна на някакъв камък и се загледа в един подмол, където ято рибки-бодливки правеше фигури във водата. Ще дойде ли Оцу или не? Крадешком, по-бързо от светкавичните помръдвания на рибките, Осуги хвърли един поглед назад.
Съмненията на Оцу не се разпръснаха лесно, но накрая Джотаро я убеди, че опасност няма. Тя колебливо тръгна към Осуги, която се усмихна широко, тържествуваща от победата си.
— Оцу, скъпото ми момиче — каза тя майчински.
— Бабо — отвърна Оцу и се поклони доземи пред нозете на старата жена. — Простете ми. Моля ви, простете ми. Не зная какво да кажа.
— Няма нужда да казваш нищо. Всичко е по вина на Матахачи. Той явно още недоволства от това, че ти промени решението си и по някое време аз също мислех лошо за теб. Но това вече е минало.
— Значи ще ми простите, че постъпих така?
— Е, сега — отвърна Осуги, внасяйки нотка на колебание, като обаче в същото време приседна до Оцу.
Оцу зарови пръсти в пясъка и издълба малка дупка в студената му повърхност. Отгоре избликна хладка вода.
— Като майка на Матахачи мога, предполагам, да кажа, че ти е простено, но трябва да се съобразим също и с Матахачи. Не искаш ли да се видите с него и пак да поговорите? След като е избягал по собствено желание с друга жена, не вярвам да поиска от теб да се върнеш при него. Всъщност, не бих му и позволила да постъпи така себично, обаче…
— Да?
— Е, няма ли поне да приемеш да се видиш с него? Тогава, когато двамата сте заедно, аз ще му разкажа точно кое как е било. Така ще мога да изпълня дълга си на майка. Ще съм доволна, че съм направила всичко по силите си.
— Разбирам — отговори Оцу.
От пясъка до нея изпълзя едно раче и се скри пълзешком зад камъка. Джотаро го улови в шепа, пристъпи зад Осуги и го пусна върху главата й.
— Но на мен не може да не ми се струва, че след всичкото това време ще е по-добре да не се виждам с Матахачи — продължи Оцу.
— Аз ще бъда там до тебе. Няма ли да се почувстваш по-добре, ако се видиш с него и си изясните всичко?
— Да, обаче…
— Тогава ще направим така. Казвам го заради твоето собствено бъдеще.
— Ако се съглася… как ще намерим Матахачи? Вие знаете ли къде е?
— Аз, хм… аз мога да го намеря много бързо. Много бързо. Знаеш ли, наскоро се виждах с него в Осака. Но пак го прихвана нещо, тръгна си и ме остави в Сумийоши, но като направи нещо такова, той винаги после съжалява. Няма да мине дълго и ще дойде в Киото да ме потърси.
Въпреки усещането на Оцу, че Осуги не говори истината, тя се трогна от вярата на старицата в нейния непрокопсан син. Това, което в крайна сметка я накара да отстъпи обаче, беше убеждението, че предложеното от Осуги е редно и правилно.
— Какво ще стане — попита тя, — ако дойда с вас и ви помогна да потърсите Матахачи?
— О, ще го направиш ли? — извика Осуги и взе ръката на момичето в своята.
— Да. Да, мисля, че така трябва да направя.
— Добре. Ела сега с мен в странноприемницата ми. Оу! Какво е това? — Като се изправи, тя сложи ръка отзад на яката си и улови рака. — Откъде пък се е взело това тук? — възкликна и потрепери.
Протегна ръка и отърси животното от пръстите си.
Джотаро, застанал зад нея, потисна смеха си, но Осуги не се остави да я излъжат. С пламнали очи тя се извърна и го изгледа яростно.
— Ти си я направил тази пакост, предполагам!
— Не съм аз. Не съм го направил. — Той изтича за по-сигурно нагоре по дигата и извика: — С нея в странноприемницата ли отиваш, Оцу?
Преди Оцу да е успяла да отговори, Осуги се обади: