Въпреки точните указания на Сеиджуро те в никакъв случай да не му се притичват на помощ, четиридесет от тях се бяха събрали да изчакат неговото идване, да го изпроводят тържествено и — за всеки случай — да бъдат наблизо. Освен Уеда присъстваха петима от десетте Майстора на сабята на дома Йошиока.
Минаваше седем. Наложеното от Рьохей спокойствие постепенно бе изместено от отегчение и започна недоволен шепот.
Тръгналите да гледат двубоя зрители питаха дали не е станала някаква грешка.
— Къде е Мусаши?
— А къде е другият — Сеиджуро?
— Кои са всичките тези самураи?
— Сигурно са тук като свидетели за някоя от страните.
— Странен начин да се провежда двубой. Свидетелите са тук, а самите противници ги няма.
Макар тълпата да се разрастваше и жуженето от гласовете да ставаше по-силно, зрителите бяха прекалено предпазливи, за да се приближат до учениците от Йошиока, които пък на свой ред не обръщаха внимание на надничащите през сухия шубрак или надзъртащите от клоните глави.
Джотаро си проправяше път през навалицата, оставяйки след себе си диря от малки прашни облачета. Със своята огромна дървена сабя и прекалено големи сандали момчето вървеше от жена на жена и внимателно оглеждаше лицата им.
— Не е тук, не е тук — мърмореше си той. — Какво ли може да е станало с Оцу? Тя знае за двубоя днес.
Трябва да е тук, мислеше си. Мусаши може да се окаже в опасност. Какво би могло да я задържи?
Търсенето му остана безуспешно, макар да се вря навсякъде, докато съвсем отпадна. „Чудна работа, помисли си. Не съм я виждал от Нова година насам. Питам се да не е болна… Онази стара вещица, с която тръгнаха, говореше любезно, но може всичко да е било подлост. Може да е направила с Оцу нещо ужасно.“
Това го тревожеше страшно, много повече от изхода на днешния двубой. За последния той нямаше съмнения. Между стотиците хора в тълпата надали би се намерил и един, който да не очаква победа за Сеиджуро. Само Джотаро поддържаше непоклатима вяра в Мусаши. Пред очите му беше образът на неговия учител, застанал в равнината Ханя срещу копията на монасите от Ходзоин.
Най-сетне Джотаро се спря по средата на полето. „Има нещо друго необичайно тук, замисли се той. Защо са се събрали всички тези хора? Според обявата двубоят ще стане в полето при Рендаиджи.“ Той изглежда бе единственият, когото това озадачаваше.
— Хей, момче! Я погледни насам! — дойде един свадлив глас от движещата се тълпа.
Джотаро разпозна мъжа — беше онзи, който гледаше Мусаши и Акеми, докато си шепнеха на моста в първата сутрин от Новата година.
— Какво искате, господине? — попита момчето.
Сасаки Коджиро се приближи към него, но преди да заговори, бавно го огледа от глава до пети.
— Не съм ли те виждал напоследък по улица Годжо?
— О, значи си спомняте.
— Беше с една млада жена.
— Да. Това беше Оцу.
— Така ли се казва? Кажи ми, тя има ли нещо общо с Мусаши?
— Би могло да се каже.
— Да не му е братовчедка?
— Ъ-ъ.
— Сестра?
— Ъ-ъ.
— Тогава?
— Харесва го.
— Влюбени ли са двамата?
— Не зная. Аз съм му само ученик.
И Джотаро поклати гордо глава.
— Ето значи защо си тук. Виж, тълпата взе да недоволства. Трябва да знаеш къде е Мусаши. Излязъл ли е от странноприемницата си?
— Защо питате мен? От дълго време не съм го виждал.
Няколко мъже си пробиха път през множеството и се приближиха до Коджиро.
Той се обърна и ги изгледа с пронизителен като на сокол поглед.
— Е, ето ви и вас, Сасаки!
— Че това е Рьохей!
— Къде бяхте през цялото време? — попита Рьохей, като улови ръката на Коджиро, сякаш го взима пленник. — Повече от десет дни не сте идвали в доджото. Младият учител искаше да се поупражнява малко заедно с вас.
— И какво, че ме е нямало? Днес съм тук.
Като наобиколиха незабелязано Коджиро, Рьохей и другарите му го отведоха при огъня си.
Между тези, които бяха забелязали дългата сабя и яркото облекло на Коджиро, тръгна шепот.
— Това сигурно трябва да е Мусаши!
— Той ли е?
— Явно.
— Доста гиздаво се е облякъл. Обаче не изглежда слаб противник.
— Това не е Мусаши! — извика презрително Джотаро. — Мусаши изобщо не изглежда така! Никога няма да го видите, облечен като артист от Кабуки!
Скоро дори онези, които не можеха да чуят възражението на момчето, разбраха грешката си и пак почнаха да се чудят какво ли става.
Коджиро стоеше прав до учениците от Йошиока, към които се отнасяше с явно презрение. Те го слушаха мълчаливо, но лицата им бяха унили.