На мъжете от Йошиока Акеми се стори прекалено развълнувана, за да й повярват. Можеше обаче и да има истина в това, което тя казва. И ако е така, значи Коджиро я е примамил с добротата си и после я е мъчил за свое удоволствие.
Стъписан, Коджиро изгледа момичето с неприкрита злоба.
Внезапно тяхното внимание бе отклонено от един от прислужниците на Сеиджуро, младеж на име Тамихачи. Той тичаше като обезумял, махаше с ръце и викаше:
— Помощ! Младият учител! Срещнаха се с Мусаши. Ранен е! О, ужас! О-о-о!
— Какво ломотиш?
— Младият учител и Мусаши ли?
— Къде? Кога?
— Истината ли казваш, Тамихачи?
От лицата, които кръвта изведнъж напусна, се посипаха дрезгави въпроси.
Тамихачи продължи да пищи неразбираемо. Без нито да отговаря на въпросите им, нито да си поеме дъх, той се затича обратно с разтреперани нозе към пътя за Тамба. Със смесени чувства на вяра и съмнение, без да знаят какво да мислят, Уеда, Джиродзаемон и останалите се спуснаха след него като подгонени през горяща равнина диви зверове.
След като тичаха около петстотин крачки на север, стигнаха до едно голо поле, което се простираше зад дърветата от дясната им страна. Земята тихо се припичаше на пролетното слънце, привидно спокойна и безметежна. Дроздовете, чуруликащи, все едно нищо не е ставало, бързо литнаха във въздуха, щом Тамихачи затича лудо през тревата. Той се изкачи на някаква могила, прилична на старо надгробие и падна на колене. Заби нокти в земята, застена и завика:
— Млади учителю!
Останалите го настигнаха и спряха като заковани, със зинали от гледката уста. Сеиджуро, облечен в кимоно на сини цветя, с кожени превръзки на ръкавите и бяло парче плат около главата, лежеше с лице, заровено в тревата.
— Млади учителю!
— Тук сме! Какво е станало?
По белия плат, по ръкавите или по земята наоколо нямаше и капка кръв, но очите и челото на Сеиджуро бяха замръзнали в изражение на пронизваща болка. Устните му имаха цвета на диво грозде.
— Д… диша ли той?
— Почти не.
— Бързо, вдигнете го!
Един от мъжете коленичи и хвана дясната ръка на Сеиджуро, готов да го изправи. Този изпищя от болка.
— Намерете нещо, на което да го носим! Каквото и да е!
Трима-четирима от мъжете с объркани викове се затичаха надолу по пътя към една селска къща, откъдето се върнаха с някакъв капак за прозорец. Внимателно наместиха Сеиджуро на него, но той, макар сякаш да се съживи малко, още се гърчеше от болка. За да го задържат, няколко от мъжете разпасаха обитата си и го вързаха за дъската.
Четирима го вдигнаха и тръгнаха в гробно мълчание напред.
Сеиджуро риташе яростно и едва не счупи капака под себе си.
— Мусаши… няма ли го?… О, боли!… Дясната ръка — рамото. Костта… О-у-у-у!… Нетърпимо е. Отрежете я!… Не чувате ли? Отрежете ръката!
Ужасната му болка накара мъжете, които носеха приспособената носилка, да отвърнат поглед. Това бе човекът, когото почитаха като свой учител; струваше им се недостойно да го гледат в такова състояние.
Спряха и извикаха на Уеда и Джиродзаемон отзад:
— Страшно го боли и ни моли да му отрежем дясната ръка. Няма ли да е по-леко за него, ако го направим?
— Не говорете като глупаци — изрева Рьохей. — Естествено, че боли, но не се умира от това. Ако му отрежем ръката и не успеем да спрем кръвта, това за него ще е краят. Трябва сега да го занесем до вкъщи и да видим доколко тежко е ранен. Ако ръката трябва да се отреже, можем да го направим, след като вземем мерки да не му изтече от това цялата кръв. Я двама от вас да тръгнат напред и да доведат от училището лекар.
Наоколо още имаше много хора, подредени мълчаливо зад боровете покрай пътя. Раздразнен, Рьохей ги изгледа ядно и се обърна към мъжете зад гърба си:
— Изгонете ги тези — нареди той. — Младият учител не е някакво си зрелище.
Повечето от самураите, благодарни за възможността да освободят насъбралия се в тях гняв, веднага се затичаха и размахаха заканително ръце към зяпачите. Хората се разпръснаха като ято скакалци.
— Тамихачи, ела тук! — извика Рьохей ядосано, като че вини младия прислужник за станалото.
Младежът, който просълзен вървеше зад носилката, се сви от страх.
— К-какво? — заекна той.
— Ти беше ли с Младия учител, когато той тръгна от къщи?
— Д-д-да.
— Той къде се приготви за двубоя?
— Тук, след като стигнахме до полето.
— Трябва да е знаел къде го чакаме. Защо не дойде първо там?
— Не зная.
— Мусаши вече там ли беше?
— Той стоеше на могилата, където… където…
— Сам ли беше?
— Да.
— Какво се случи? Ти само стоя там и гледаше ли?
— Младият господар ме погледна право в очите и каза… каза, че ако стане така, че загуби, да взема тялото му и да го отнеса до другото поле. Каза, че вие и останалите сте там от сутринта, но аз в никакъв случай да не разказвам никому нищо, докато двубоят не приключи. Каза, че имало моменти, когато човек, изучавал Изкуството на войната, няма избор, освен да приеме опасността от поражение и че той не иска да спечели по недостоен начин. След това излезе напред да се срещне с Мусаши.