Тамихачи говореше бързо, облекчен, че може да разкаже за станалото.
— И после?
— Можах да видя лицето на Мусаши. Той изглежда се усмихваше леко. Двамата си размениха някакви поздрави. После… чух писък. Стигна чак до двата края на полето. Видях дървената сабя на Младия учител да лети във въздуха и после… прав стоеше само Мусаши. Имаше оранжева превръзка на главата, но косата му беше цялата настръхнала.
Пътят бе вече разчистен от любопитни. Носещите дъската мъже бяха потиснати и мрачни, но внимателно вървяха в крачка, за да не причинят още повече болка на ранения.
— Какво е това?
Спряха и един от държащите отпред вдигна свободната си ръка към врата. Друг погледна нагоре към небето. По Сеиджуро падаха мъртви борови иглички. На един клон над тях бе застанала Коджировата маймунка, която се пулеше насреща им и правеше обидни движения.
— Оу! — извика един от мъжете, когато по лицето го удари някаква шишарка.
Като кълнеше, той измъкна камата си от ножницата и я запокити по маймунката, без обаче да я улучи.
Чуло изсвирването на своя господар, животното се преметна във въздуха и подскокна на рамото му. Коджиро стоеше в сянката на дървото, до него бе Акеми. Докато мъжете от Йошиока го наблюдаваха недоволно, той впери очи право в тялото върху дъската. Горделивата усмивка изчезна от лицето му, което доби сега почтителен израз. Всеки нов мъртвешки стон на Сеиджуро караше чертите на Коджиро да се изкривят. Самураите обаче помнеха неотдавнашните му поучения и сега можеха само да предположат, че е дошъл да злорадства.
Рьохей подкани носачите да продължат напред с думите:
— Това е само маймуна, не е дори човек. Оставете я, да вървим.
— Чакайте — обади се Коджиро, пристъпи до Сеиджуро и заговори направо на него. — Какво стана? — попита, но без да чака отговор, продължи: — Мусаши те надви, а? Къде те удари? В дясното рамо?… О, лошо. Костта е натрошена. Ръката ти е като торба чакъл. Не бива да лежиш на гръб и да се клатиш на носилката. Кръвта може да ти отиде в мозъка.
Обърна се към другите и надменно нареди:
— Свалете го! Хайде, сваляйте!… Какво чакате? Правете, както казвам!
Сеиджуро изглеждаше на ръба на смъртта, но Коджиро го накара да стане.
— Можеш, стига да опиташ. Раната не е чак толкова тежка. Само в дясната ръка е. Ако се опиташ да ходиш, ще успееш. Още можеш да си служиш с лявата. Забрави сега себе си! Мисли за умрелия ти баща. Дължиш му повече уважение, отколкото сега показваш, много повече. Що за гледка ще е това — да те носят по улиците на Киото? Помисли си какво ще значи това за доброто име на баща ти!
Сеиджуро го гледаше с побелели, обезкървени очи. После с едно бързо движение се вдигна на крака. Безполезната му дясна ръка изглеждаше цяла педя по-дълга от лявата.
— Миике! — извика Сеиджуро.
— Да, господине.
— Отрежи я!
— А-а-а!
— Не стой така! Отрежи ми ръката!
— Но…
— Страхлив глупак такъв! Ето, Уеда, отрежи я ти! Веднага!
— Д-да, господине.
Но преди Уеда да е мръднал, Коджиро се обади:
— Аз ще го направя, ако искаш.
— Моля те! — отвърна Сеиджуро.
Коджиро застана до него. Хвана здраво ръката на Сеиджуро, вдигна я високо и в същото време извади малката си сабя. С къс, стряскащ звук ръката падна на земята и от рамото шурна кръв.
Сеиджуро политна, учениците се спуснаха да го подкрепят и веднага покриха раната с плат, за да спрат кръвта.
— Сега вече ще вървя — каза Сеиджуро. — Ще се върна в къщи на собствените си крака.
С восъчно лице направи десет стъпки. Зад него покапалата от раната кръв се чернееше по земята.
— Внимавайте, Млади учителю!
Учениците му се придържаха към него като обръчи около бъчва. Гласовете им бяха пълни със загриженост, която скоро премина в гняв.
Един кълнеше Коджиро с думите:
— Защо трябваше да се меси това надуто магаре? Щеше да е по-добре да ви беше оставил на мира.
Засрамен от думите на Коджиро, Сеиджуро обаче отвърна:
— Казах, че ще ходя и — ще ходя!
След кратка почивка отново направи двадесет крачки, поддържан повече от волята, отколкото от нозете си. Не можеше обаче да издържи дълго; след петдесет-шейсет стъпки се строполи.
— Бързо! Трябва да го заведем при лекар.