Вдигнаха го и бързо тръгнаха към улица Шиджо. Сеиджуро вече нямаше сила да се възпротиви.
Коджиро остана известно време под едно дърво и ги наблюдаваше с мрачен поглед. После се обърна към Акеми и със самодоволна усмивка каза:
— Видя ли? Предполагам, почувства се добре от видяното, а?
С мъртвешки бледо лице Акеми изгледа ужасена усмивката му, но той продължи:
— Само говореше, че искаш да му отмъстиш. Сега доволна ли си? Това достатъчно ли е да изкупи загубата на твоята девственост?
Момичето беше прекалено объркано, за да отвърне. В този миг Коджиро й се струваше по-плашещ, по-омразен, по-лош от Сеиджуро. Макар да й причини страдание, Сеиджуро не е зъл човек. Той не е черен по душа, не е истински злодей. Коджиро, напротив, е същински зъл — не от онези престъпници, каквито хората обикновено си представят, а извратен, противен дявол, който не само не се радва на чуждото щастие, а намира удоволствие в това да гледа, как другите страдат. Никога не би откраднал или излъгал, но е далеч по-опасен от някой обикновен мошеник.
— Да си вървим — каза той, като върна маймунката на рамото си. Акеми жадуваше да побегне, но не можеше да събере смелост за това.
— Няма полза да продължаваш да търсиш Мусаши — промърмори Коджиро, колкото на нея, толкова на и самия себе си. — Той няма защо да остава още тук.
Акеми се запита защо не използва тази възможност да си върне с бягство свободата, защо няма сили да изостави този звяр. Дори в мига, докато проклинаше собствената си глупост, тя сякаш бе безсилна да не тръгне след него.
Маймунката се извърна и я изгледа, с подигравателен крясък оголи белите си зъби и широко се ухили.
Акеми искаше да й се скара, но не можа. Усети, че тя и маймунката са свързани от обща съдба. Спомни си колко ужасно изглеждаше Сеиджуро и противно на волята й нейното сърце се изпълни със съжаление към него. Презираше мъже като Сеиджуро и Коджиро и при все това те я привличаха, както мушицата се привлича от горещия пламък.
Един мъж с качества
Мусаши напусна полето с мисълта: „Победих“.
„Надвих Йошиока Сеиджуро, казваше си той, срутих опората на киотската школа!“
Съзнаваше обаче, че сърцето му не се радва от това. Погледът му бе сведен надолу, нозете му сякаш потъваха в мъртвите листа. Една птичка литна нагоре, изложи на показ уязвимата си долна част и му напомни някаква въздушна риба.
Обърнеше ли се, можеше да види стройните борове на могилата, където се би със Сеиджуро. „Ударих го само веднъж, помисли си. Може да не съм го убил.“ Огледа дървената сабя, за да се увери, че по нея няма кръв.
Сутринта, на път за уреченото място, очакваше да намери Сеиджуро заобиколен от тълпа ученици, които навярно да прибегнат до някоя нечестна уловка. Ясно съзнаваше възможността самият той да бъде убит и за да избегне да е неугледен в последния си час, грижливо изми зъбите си със сол и си среса косата.
Сеиджуро остана далеч под очакванията на Мусаши, който се запита дали това наистина може да е синът на Йошиока Кемпо. В лицето на благовъзпитания и явно изтънчен Сеиджуро той не успя да види главния майстор на киотската школа. Беше прекалено строен, прекалено хрисим, прекалено изискан, за да бъде голям майстор на сабята.
След размяната на поздрави Мусаши с неудобство си помисли: „Въобще не трябваше да се съгласявам на този двубой.“
Съжалението му беше искрено, тъй като си бе поставил за цел да има винаги противници, които го превъзхождат. Сега един внимателен поглед му беше достатъчен; нямало бе нужда да се упражнява цяла година само заради този двубой. Погледът на Сеиджуро издаваше липса на самоувереност. Нужният плам отсъстваше не само от лицето, а и от цялото му тяло.
„Защо е дошъл тук тази сутрин, запита се Мусаши, щом дотолкова няма вяра в себе си?“ Мусаши обаче разбираше тежкото положение на своя противник и му съчувстваше. Дори и да е искал, Сеиджуро не е бил в състояние да отмени двубоя. Наследените от баща му ученици гледат на него като на наставник и водач; няма друг избор, освен да се яви, макар и от срам. Докато двамата мъже стояха, готови за бой, Мусаши зарови ума си за някакъв повод да прекъснат всичко това, но възможност така и не му се удаде.
Сега, след като всичко свърши, той си мислеше: „Толкова зле се получи! Ще ми се да не трябваше да го правя.“ Молеше се в сърцето си заради Сеиджуро раната му да заздравее бързо.
Станалото станало обаче, и не е присъщо на зрелия воин да стои и да жали за миналото.
Щом ускори крачка, над един чим трева се появи стъписаното лице на някаква старица. Беше ровила по земята, явно търсейки нещо и шумът от неговите стъпки я накара шумно да си поеме дъх. Облечена в светло, просто кимоно, тя почти нямаше да се различава от тревата, ако не беше яркочервената връв, която придържаше наметалото й. Макар облеклото да беше мирско, кърпата, вързана на облата й глава, бе като на монахиня. Беше дребна на ръст и кротка на вид.