В присъствието на този човек Мусаши се почувства по-спокоен. Той явно не беше от хората, каквито среща всеки ден, но му се стори приветлив. Очите му имаха някакъв дълбок блясък. След миг тези очи се усмихваха на Мусаши, като че е стар познайник.
— Добре дошъл, младежо. Да не би майка ми да е объркала нещо? Аз съм на четиридесет и осем, така че можете да си представите на каква възраст е тя самата. В много добро здраве е, но от време на време се оплаква от зрението си. Ако е направила нещо не както трябва, то надявам се, да приемете моите извинения.
Като остави четката и хартията на килимчето, на което бе седнал, мъжът понечи да прилепи ръце към земята и ниско да се поклони.
Мусаши бързо падна на колене и попречи на поклона на Коецу.
— Значи вие сте син на госпожата? — попита объркан той.
— Да.
— Аз съм, който трябва да се извинява. Не знам точно с какво уплаших майка ви, но веднага щом ме видя, тя си изпусна кошницата и побягна. Като забелязах, че си е разпиляла събраното, се почувствах виновен. Нося, каквото тя изпусна. Това е всичко. Не е нужно да се покланяте.
Весело засмян, Коецу се обърна към монахинята и каза:
— Чувате ли, майко? Добила сте напълно грешно впечатление.
С огромно облекчение старата жена се осмели да се покаже от убежището си зад гърба на прислужника.
— Искаш да кажеш, че този ронин не е искал да ми стори нищо лошо ли?
— Да ви стори нещо лошо? Не, ни най-малко. Вижте, той даже ви носи кошницата. Не е ли това много мило от негова страна?
— О, извинете ме — помоли монахинята и се поклони дълбоко, като допря чело до молитвената броеница на китката си. Сега вече доста оживена, тя се засмя и се обърна към сина си: — Срамувам се да си призная, но когато за пръв път видях младия човек, ми се стори, че долавям мирис на кръв. Ох, как се уплаших! Цялата настръхнах. Сега разбирам колко съм била глупава.
Прозорливостта на старицата силно изненада Мусаши. Тя сякаш бе проникнала в ума му и без всъщност да съзнава — много ясно прочела какво има там. За изтънчените сетива на тази жена той наистина трябва да е бил ужасяващо, кърваво зрелище.
С напрегнатия си, чувствителен поглед Коецу също трябва да бе забелязал настръхналата като грива коса на Мусаши, която сякаш казваше, че той е готов да нанесе удар при най-малкото предизвикателство. При все това благородникът изглеждаше склонен да потърси неговата добра страна.
— Ако не бързате — каза той, — постойте и си починете малко. Тук е толкова спокойно и тихо. Само като поседя малко и помълча на такова място, и се чувствам освежен и пречистен.
— Ако набера още малко зеленина, мога да ви направя хубава кашица — добави монахинята. — И чай. Или вие не обичате чай?
В присъствието на майката и сина Мусаши се почувства примирен с целия свят. Войнствената му нагласа изчезна, също като на котка, която прибира ноктите си. В такава приятна обстановка му бе трудно да повярва, че е между съвсем непознати. Преди още да се е осъзнал, вече бе свалил сламените си сандали и седнал на килима.
Позволи си да зададе няколко въпроса и узна, че майката, приела монашеското име Мийошу, преди да стане монахиня била добра и вярна съпруга и че синът й наистина е прочутият ценител и майстор на изкуствата. Между бойците със сабя нямаше нито един, достоен за това име, който да не е чувал за Хонами — такава бе славата на семейството като признати съдници по отношение на оръжията.
За Мусаши се оказа трудно да свърже Коецу и майка му с представата, която си бе изградил за възможната външност на такива известни люде. За него те бяха най-обикновени хора, срещнати по случайност в едно пусто поле. Така му се и искаше да бъде, тъй като в противен случай можеше да се стъписа и с държанието си да развали техния излет.
Мийошу донесе чайник за чая и се обърна към сина си:
— На колко години мислиш, че е този момък?
Той хвърли поглед към Мусаши и отвърна:
— Предполагам, на двадесет и пет-двадесет и шест.
Гостът поклати глава.
— Не, само на двайсет и три съм.
— Само двадесет и три! — възкликна Мийошу.
После тя продължи с обичайните въпроси: откъде е родом, живи ли са още родителите му, къде е изучил сабления бой и така нататък.
Говореше с него нежно, като че е неин внук и това извади наяве детското у Мусаши. Речта му стана младежка и непревзета. Свикнал на ред и постоянни упражнения, за да закали себе си като тънко стоманено острие, той въобще не познаваше по-изисканата страна на живота. От думите на старицата по закаленото му тяло се разля топлина.
Мийошу, Коецу, предметите по килима неусетно се сляха с всичко наоколо и станаха като част от природата. Но Мусаши беше твърде нетърпелив и мускулите му — прекалено напрегнати, за да стои дълго време неподвижен. Беше приятно, докато говореха, но щом Мийошу мълчаливо се загледа в чайника и Коецу им обърна гръб, за да продължи с рисуването си, гостът започна да се отегчава. „Какво, запита се той, толкова забавно намират в това да излизат така навън? Пролетта едва е започнала. Още е студено.“