Едва успяваше да си поеме дъх. Не разбираше защо, но сега долавяше силата на майстора-занаятчия. Това го порази безмълвно, но безпогрешно. Беше много по-чувствителен към скритата тук сила, отколкото биха били повечето хора. Потърка чашата с ръка. Изпитваше неохота да загуби досег с нея.
— Коецу — каза, — не разбирам от такива съдове повече, отколкото от чай, но допускам, че тази купичка е направена от много умел грънчар.
— Защо смятате така?
Думите на художника бяха кротки като неговото лице с дружелюбен поглед и правилно оформена уста. Ъгълчетата на очите му слязоха леко надолу и му придадоха строго изражение, но покрай тях се появиха насмешливи бръчици.
— Не знам как да го обясня, но го усещам.
— Какво точно усещате? Кажете ми.
Мусаши се замисли за миг и каза:
— Не мога да го изразя много точно, но в тази остра черта в глината има нещо свръхестествено…
— Х-м-м.
Коецу имаше отношението на истински художник. Нито за миг не допускаше, че останалите хора разбират много от неговото изкуство и бе доста сигурен, че и Мусаши не прави изключение. Устните му се стегнаха.
— И каква е чертата, Мусаши?
— Изключително ясна.
— Това ли е всичко?
— Не, не… по-сложно е от това. В човека, който е направил това, е имало нещо голямо и дръзко.
— Нещо друго?
— Самият грънчар е бил остър като сабя от Сагами. И въпреки това е потопил целия предмет в хубост. Тази купичка изглежда много обикновена, но в нея има някаква възвишеност, някакво царствено превъзходство, като че този човек не е смятал, че другите хора му са изцяло подобни.
— М-м.
— Този, който е направил това, ще е, смятам, човек труден за разбиране. Който и да е той, обаче, ще се обзаложа, че е прочут. Няма ли да ми кажете кой е?
Стиснатите устни на Коецу се разтвориха в усмивка.
— Казва се Коецу. Но това е само нещо, което направих, за да се разтуша.
Мусаши, който не знаеше, че това е било един вид изпит, остана искрено изненадан и впечатлен от това, че Коецу може сам да си прави съдовете. Повече от творческата разностранност на този човек го впечатли обаче духовната възвишеност, скрита зад тази привидно обикновена чаена чаша. Съзнанието за душевната дълбочина на Коецу малко го смути. Бе свикнал да преценява хората според това, как владеят оръжието, но изведнъж осъзна, че мярката му е била твърде къса. Мисълта породи у него смирение — ето още един човек, пред когото трябва да се признае за победен. Въпреки бляскавата победа сутринта, сега не бе нищо повече от един свенлив младеж.
— И вие харесвате глинени съдове, нали? — попита Коецу. — Явно имате добро око за тях.
— Съмнявам се това да е вярно — отвърна скромно Мусаши. — Говорех само, каквото ми хрумваше. Моля, извинете ме, ако съм казал нещо глупаво.
— Е, от вас естествено не би могло да се очаква да знаете много по този въпрос, тъй като за направата само на една добра чаена чаша се иска цял живот опит. Но вие наистина имате усет за красивото, твърде здрав усет. Допускам, че заниманията със сабята са изострили донякъде зрението ви.
В забележката на Коецу имаше изглежда нещо граничещо с възхищение, но като по-възрастен, на него не му се искаше да хвали момчето. Това не само няма да бъде достойно, но може и да го главозамае.
Скоро прислужникът се върна с още зеленина и Мийошу приготви кашата. Докато я разсипваше в плоски чинийки, изглежда също правени от Коецу, сложиха да се загрее един съд с ароматно саке и угощението на открито започна.
Храната след чайната церемония беше прекалено лека и изтънчена за вкуса на Мусаши. Неговото телосложение изискваше нещо по-тежко и с по-силен вкус. При все това, тъй като вече бе разбрал, че има много какво да научи от Коецу и неговата приветлива майка, той старателно се опита да оцени тънкия дъх на сместа от листа.
С течение на времето Мусаши започна неспокойно да оглежда полето. Накрая се обърна към своя домакин и каза:
— Беше ми много приятно, но сега трябва да вървя. Бих искал да остана, но се боя, че хората на моя противник могат да дойдат и да ви създадат безпокойство. Не бих искал да ви въвличам в нищо такова. Надявам се да имам възможността да ви видя отново.
Като стана да го изпрати, Мийошу каза:
— Ако кога да е минавате покрай улица Хонами, в никакъв случай не пропускайте да се отбиете.
— Да, моля ви да дойдете да ни посетите. Можем надълго да си поговорим — допълни Коецу.
Въпреки страховете на Мусаши учениците от Йошиока не се виждаха никъде. След като си взе довиждане, той се спря, за да погледне пак към двамата си нови приятели, седнали на килима. Да, техния свят не е същият. Неговият дълъг и тесен път никога не ще го отведе при Коецувите тихи удоволствия. Мълчаливо тръгна към края на полето с наведена в размисъл глава.