Премного коджировци
В малката пивница в покрайнините на града въздухът бе изпълнен с миризма на горящо дърво и варено. Постройката беше просто една барака — без под, с дъска вместо маса и няколко пръснати наоколо ниски столчета. Навън последните отблясъци на залеза изглеждаха, сякаш някоя далечна сграда се е подпалила и обикалящите над пагодата Тоджи врани приличаха на черна пепел, която се вдига от пламъците.
Край пригодената маса седяха трима-четирима дребни търговци и някакъв монах, а в ъгъла няколко надничари хвърляха облози кой кого ще черпи, като за целта подмятаха една медна монета с прекарана през дупката в средата клечка.
— Този път Йошиока Сеиджуро наистина загази здравата! — заяви единият от търговците. — Поне що се отнася до мен, не бих могъл да съм по-щастлив! Наздраве!
— И аз пия за това! — обади се друг.
— Още саке! — подвикна трети на съдържателя.
Всички пиеха бързо и на равни глътки. Скоро завесата на пивницата пропускаше само съвсем бледа светлина и един от посетителите измуча:
— Не мога да видя дали си вдигам чашата към носа или към устата, толкова е тъмно. Я светнете!
— Чакай малко. Ще се погрижа — отвърна вяло съдържателят.
Скоро от откритата кирпичена пещ заизлизаха пламъци. Колкото по-тъмно ставаше навън, толкова повече червенееше огънят.
— Всеки път като си помисля за това, побеснявам — възмути се първият от мъжете. — Само колко пари ми дължат тия за рибата и дървените въглища! На доста възлиза, да ви кажа. Че вижте само колко им е голямо училището! Бях се зарекъл да си взема парите в края на годината и какво става, като отивам там? Онези бикоглавци от Йошиока препречили входа и заплашват всеки. Да имат наглостта да изхвърлят заемодавците си, честните хора, които години наред са им продавали на вересия!
— Няма полза сега да се вайкаш. Станалото — станало. Освен това след онзи двубой на Рендаиджи те има за какво да плачат, не ние.
— Ох, вече не ме е яд. Получиха си заслуженото.
— Представяте ли си Сеиджуро да се просне почти без да се е бил?!
— Вие видели ли сте го?
— Не, но чувах от един, който е гледал. Мусаши го свалил на земята с един-единствен удар. И при това с дървена сабя. Осакатял е за цял живот, казвам ви.
— Какво ще стане с училището?
— Не върви на добре. Учениците са тръгнали да търсят Мусаши, за да му отмъстят. Ако не го убият, съвсем ще се опозорят. Името Йошиока ще стане символ на срама. А Мусаши е толкова силен, че всички смятат, дето единственият човек, който може да го надвие, е Деншичиро, по-малкият от братята. Търсят го навсякъде.
— Не знаех, че имало и по-малък брат.
— Надали някой и знаеше, но както чувах, той е по-добър със сабята. Бил черната овца на семейството. Никога не си показва носа в училището, освен ако има нужда от пари. Прекарва си цялото време в ядене и пиене, на вересия заради прочутото му име. Цеди пари от хората, които са уважавали баща му.
— Добра двойка са тези. Как така изтъкнат мъж като Йошиока Кемпо се е сдобил с двама такива сина?
— Това само сочи, че не всичко е в кръвта!
До пещта в пиянски унес се беше отпуснал някакъв ронин. Седеше там от доста време и собственикът го бе оставил на мира. Сега обаче го вдигна.
— Моля ви, дръпнете се малко назад, господине — каза той, докато слагаше още подпалки в огъня. — Може да ви се запали кимоното.
Зачервените от сакето очи на Матахачи бавно се отвориха.
— М-м, м-м. Ясно, ясно. Само ме оставете сега.
Тази пивница не беше единственото място, където Матахачи чуваше за двубоя при Рендаиджи. Случката бе на езика на всички и колкото по-известен ставаше Мусаши, толкова по-ужасно започваше да се чувства неговият непрокопсан приятел.
— Я донеси още едно — подвикна той. — Няма нужда да го грееш, само ми го сипи в чашата.
— Добре ли сте, господине? Лицето ви е страшно бледо.
— Това какво ти влиза в работа?! Лицето си е мое, нали така?
Той отново се опря на стената и скръсти ръце.
„В скоро време ще им покажа аз на тях, помисли си. Сабленото изкуство не е единственият път към успеха. Дали ще забогатееш, ще се сдобиеш с някакво звание, ще станеш престъпник — стига да се издигнеш до върха, всичко е в реда на нещата. И Мусаши, и аз сме по на двайсет и три. Не много от онези, които на такава възраст си създават име, свършват добре после. Докато станат на трийсет, вече са стари и грохнали — остарели деца чудо.“