Слухът за двубоя при Рендаиджи стигна до Осака и веднага доведе Матахачи в Киото. Макар да нямаше в ума си някакво ясно намерение, той се почувства така обременен от тържеството на Мусаши, че му се наложи лично да види какво е положението. „Сега той е във възход, мислеше си Матахачи враждебно, но скоро го чака падение. В училището Йошиока има много добри бойци — Десетте майстора на сабята, Деншичиро, още сума други…“ Едва дочакваше деня, когато Мусаши ще бъде настигнат от възмездието. Междувременно неговият собствен късмет обезателно трябваше да се промени.
— Ох, жаден съм! — каза той високо.
Плъзна гърба си нагоре по стената и успя да се изправи. Всички го гледаха как се навежда над едно буре с вода в ъгъла, където почти потопи глава, и отпива няколко грамадни глътки от сложения там черпак. После Матахачи захвърли черпака настрана, дръпна назад завесата пред входа и с клатушкане излезе.
Съдържателят скоро се съвзе от изненадата и се затича след олюляващата се фигура.
— Не сте платили още, господине! — извика той.
— Какво казваш?
Едва се разбираше какво говори Матахачи.
— Струва ми се, забравихте нещо, господине.
— Нищо не съм забравял.
— Говоря за парите за сакето. Ха-ха!
— Тъй ли било?
— Простете, че ви притеснявам.
— Нямам пари.
— Нямате пари ли?
— Да, съвсем никакви нямам. Допреди няколко дена имах, обаче…
— Ще рече, че си седял и си пил… Ах, ти…
— Млък! — След като порови в кимоното си, Матахачи извади кутийката за лекарства на убития самурай и замери с нея човека. — Стига си вдигал такава врява! Аз съм самурай с две саби. Нали виждаш? Не съм паднал толкова ниско да се измъквам, без да съм платил. Това нещо струва повече от сакето, което изпих. Можеш да запазиш остатъка!
Кутийката удари мъжа право в лицето. Той изпищя от болка и покри очите си с ръце. Останалите посетители, които бяха подали лица през процепите на входната завеса, завикаха възмутено. Подобно на много пияници, недоволстваха при вида на някой като тях, който кръшка от сметката си.
— Копелето му!
— Долен измамник!
— Да му дадем урок!
Изтичаха навън и наобиколиха Матахачи.
— Копеле! Плащай! Няма да се измъкнеш така.
— Мошеник! Сигурно всеки път го правиш тоя номер. Щом не можеш да платиш, на бърза ръка ще те обесим!
За да ги уплаши, Матахачи сложи ръка на сабята си.
— Да не мислите, че можете? — озъби им се той. — Добре ще ви дойде. Само опитайте! Знаете ли вие кой съм?
— Знаем какво си — мръсен ронин от сметището, с по-малко достойнство от просяк и повече наглост от крадец!
— Търсите си го! — извика Матахачи, като ги изгледа свирепо и сбърчи ядосано вежди. — Друга песен щяхте да пеете, ако ми знаехте името.
— Името ти ли? Че какво толкова има в него?
— Аз съм Сасаки Коджиро, съученик на Ито Итосай, боец със сабя от школата Чуджо. Трябва да сте чували за мен!
— Не ни разсмивай! Стига с тези измислени имена. Само си плати сега.
Един от мъжете протегна ръка да хване Матахачи, който извика:
— Щом кутийката не стига, ще ви дам малко и от сабята си!
Като изтегли бързо оръжието, той удари ръката на мъжа и направо я отряза.
Другите, като видяха, че са подценявали своя противник, приеха станалото, сякаш е пролята собствената им кръв. Всички се спуснаха бегом в тъмнината.
С тържествуващо изражение на лицето, Матахачи ги предизвика:
— Върнете се, гадове! Ще ви покажа как Коджиро си служи със сабята, когато реши нещо. Хайде, ще ви освободя от главите ви.
Вдигна очи към небето и се изхили, ликуващ от своя успех. Белите му зъби лъснаха в мрака. После настроението му изведнъж се промени. Лицето му потъна в тъга, изглеждаше, сякаш се готви да заплаче. Бутна грубо сабята си обратно в ножницата и тръгна с клатушкане да се отдалечава.
Кутийката на земята блещукаше на звездната светлина. Направена бе от сандалово дърво, обложено с раковина и не изглеждаше много ценна, обаче блясъкът на синия седеф й придаваше нежната хубост на рояк светулки.
От бараката излезе странстващият монах, видя кутийката и я вдигна. Тръгна да си върви, но после се върна и застана под стряхата на пивницата. На мътната светлина от един процеп в стената той внимателно огледа украсата и връвта на предмета. „Хмм, помисли си. Със сигурност е на господаря. Трябва да е била с него, когато го убиха в крепостта Фушими. Да, ето името му, написано на дъното — Тенки.“
Монахът се забърза след Матахачи.
— Сасаки! — извика той. — Сасаки! Коджиро!
Матахачи чу името, но в своето главозамайване не успя този път да го свърже със себе си. Той тръгна с препъване от улица Куджо нагоре по Хорикава.