Монахът го настигна и хвана края на ножницата му.
— Чакайте, Коджиро — каза той. — Чакайте само за малко.
— А? — хлъцна Матахачи. — На мен ли говорите?
— Нали вие сте Сасаки Коджиро?
Погледът на монаха светеше сурово.
Матахачи леко поизтрезня.
— Да, аз съм Коджиро. Това вас какво ви засяга?
— Искам да ви питам нещо.
— Е, какво е то?
— Откъде точно имате тази кутийка?
— Кутийка ли? — попита Матахачи неразбиращо.
— Да. Къде сте я намерил? Само това искам да знам. Как е станала ваше притежание?
Монахът говореше донякъде превзето. Бе още млад, навярно към двадесет и шест годишен и не изглеждаше да е някой от жалките просещи монаси, които скитат от храм на храм и живеят от подаяния. В едната си ръка държеше обла дъбова тояга, дълга повече от шест педи.
— А вие всъщност кой сте? — поиска да узнае Матахачи, на чието лице започваше да се изписва загриженост.
— Това е без значение. Защо само не ми кажете откъде е това?
— От никъде. Мое е, от край време.
— Лъжете! Кажете ми истината.
— Вече ви казах истината.
— Отказвате да си признаете ли?
— Какво да призная? — невинно попита Матахачи.
— Вие не сте Коджиро!
Тоягата в ръката на монаха мигновено разсече въздуха.
Усетът на Матахачи го накара да се дръпне назад, но още бе прекалено пиян, за да действа бързо. Тоягата го удари и той с писък на болка се олюля петнайсет-двайсет педи назад, преди да падне по гръб на земята. Щом стана отново на крака, побягна.
Монахът се спусна след него и след няколко крачки метна дъбовата си тояга. Матахачи я чу да приближава и приведе глава. Оръжието мина покрай ухото му. Той ужасен удвои бързината си.
Щом стигна до падналата си тояга, монахът я вдигна и като се прицели внимателно, пак я хвърли. Матахачи обаче отново приклекна.
Тичайки повече от половин час с пълна скорост, Матахачи подмина улица Рокуджо и наближи Годжо. Накрая реши, че се е отървал от своя преследвач и се спря. Тупна се задъхан по гърдите. „Ужасно оръжие е тая тояга! Човек трябва да внимава напоследък.“
Изтрезнял от студа и горящ от жажда, той се зае да търси някой кладенец. Откри един в долния край на някаква тясна уличка. Изтегли кофата и пи до насита, после я остави на земята и наплиска потното си лице с вода.
„Кой може да е бил този? И какво искаше от мен?“ Веднага щом се почувства наред обаче, го обзе потиснатост. Пред очите му изникна измъченото лице на трупа във Фушими.
Съвестта го мъчеше, задето се възползва от богатството на убития и сега не за първи път се замисли как да изкупи стореното. „Когато имам пари, зарече се, първото, което ще направя, ще е да си платя дълговете. Може, след като постигна успехи, да му поставя възпоменателен камък.“
„Остана ми само свидетелството. Може би трябва да се отърва от него. Ако някой неподходящ човек разбере, че го имам, може да се стигне до неприятности.“ Мушна ръка в кимоното си и докосна свитъка, който, макар това да бе доста неудобно, винаги държеше завит в джоба под обито.
Дори да не успееше да превърне това в голяма сума пари, то можеше да му помогне да стъпи на вълшебното първо стъпало от стълбата на успеха. Горчивият опит с Акакабе Ясома не го излекува от такива блянове.
Свидетелството вече се бе оказало от полза, тъй като Матахачи откри, че като го показва в малки, неизвестни доджота или на доверчиви граждани с желание да изучат саблен бой, може не само да си спечели тяхното уважение, но и да получи безплатна вечеря и място, където да преспи, без дори да е молил за това. Така бе успял да преживява през последните шест месеца.
„Няма защо да го изхвърлям. Какво ми има? Изглежда ставам все по-плашлив. Може би това ми пречи да напредна в света. От сега нататък вече няма да съм такъв! Ще бъда голям и дързък, като Мусаши. Ще им покажа аз!“
Огледа съборетините около кладенеца. Хората, които живеят там, му се сториха за завиждане. Къщите бяха хлътнали под тежестта на струпалите се по покривите им пръст и бурени, но поне даваха подслон. В нерадостно настроение, Матахачи надникна при няколко от семействата там. В един от домовете видя съпруг и съпруга, седнали един срещу друг пред единствения съд, който съдържаше оскъдната им вечеря. Близо до тях, заедно с баба си, стояха синът и дъщерята и вършеха някаква дребна работа.
Въпреки оскъдицата на земни блага, в това семейство имаше някакъв дух на единство — нещо скъпоценно, от което са били лишени дори велики мъже като Хидейоши и Иеясу. Матахачи си помисли, че колкото повече страдат хората от бедността, толкова по-силна става взаимната им привързаност. Дори бедните могат да изпитат радост от това, че са хора.