В пристъп на срам си спомни за сблъсъка, който в Сумийоши го накара ядосан да изостави собствената си майка. „Не биваше да постъпвам така с нея, помисли си. В каквото и да се е провинила, никога няма да има някой, който да ме обича като нея.“
През седмицата, когато бяха заедно и за негово голямо раздразнение ходеха от храм в храм и от светилище на светилище, Осуги безброй пъти му разказа за чудотворната сила на Канон от Кийомидзудера. „Никой бодхисатва не прави по-големи чудеса, уверяваше го тя. По-малко от три седмици след като ходих там да се помоля, Канон ми доведе Такедзо — доведе го право в храма. Знам, че доста нехаеш за вярата, обаче по-добре повярвай в тази Канон.“
Сега си спомни, че в началото на новата година тя имаше намерение да иде в Кийомидзу, за да измоли покровителството на Канон за семейство Хониден. Ето къде трябва да отиде той! Тази нощ няма къде да нощува — може да преспи на терасата и има възможност отново да види майка си.
Щом тръгна по тъмните улици надолу към Годжо, по него с лай се повлече глутница улични псета — за съжаление не от онези, които можеш да накараш да млъкнат, като метнеш по тях един-два камъка. Но той бе свикнал да го лаят и ръмженето и зъбенето на кучетата не го стряскаше.
В Мацубара, една борова горичка близо до улица Годжо, видя около едно от дърветата да се събира друга глутница. Тези, които го придружаваха, се втурнаха да се присъединят към другите. Бяха повече, отколкото можеше да преброи, вдигаха ужасен шум и някои скачаха нависоко, на пет-шест педи по ствола на дървото.
Като напрегна поглед, Матахачи с труд успя да различи някакво момиче, свито от страх на един от клоните. Или поне му се стори, че е момиче.
Размаха юмрук и извика, за да подплаши кучетата. Щом това остана без въздействие, започна да хвърля камъни, но също без полза. Тогава се сети да е чувал, че можеш да подплашиш кучета, като застанеш на четири крака и силно изръмжиш — опита и това. То обаче също не помогна, може би защото животните бяха така много. Мятаха се като риби в мрежа, размахваха опашки, дращеха по кората на дървото и злобно виеха.
Изведнъж му хрумна, че за една жена може да изглежда нелепо млад мъж с две саби да стои на четири крака и да се прави на животно. Изруга и скочи на крака. В следващия миг едно от кучетата излая за последно и падна мъртво. Щом видяха вдигнатата над неговото тяло окървавена сабя на Матахачи, останалите се събраха на куп и замърдаха костеливите си челюсти като морска вълна.
— Още искате, а?
Усетили заплахата от сабята, кучетата се разпръснаха във всички посоки.
— Вие там горе! — извика Матахачи. — Сега може да слезете.
Между боровите иглички се чу лек метален звън.
— Това е Акеми! — възкликна Матахачи и си пое дълбоко дъх. — Акеми, ти ли си?
Обади се наистина гласът на Акеми:
— Кой сте вие?
— Матахачи. Не можеш ли да ме познаеш по гласа?
— Не може да бъде! Матахачи ли казахте?
— Какво правиш там горе? Ти не си от онези, които се плашат от кучета.
— Не съм тук заради кучетата.
— Е, от каквото и да се криеш, сега слез.
Акеми впери поглед от клона в тихия мрак наоколо.
— Матахачи! — извика тревожно тя. — Върви си оттук. Струва ми се, той идва да ме търси.
— Той ли? Кой е този?
— Няма време сега да говорим. Един мъж. В края на миналата година предложи да ми помогне, но се оказа звяр. Първо мислех, че е добър, но после ми стори какви ли не злини. Днес ми се удаде да се измъкна от него.
— Значи не Око те преследва?
— Не, не е майка; един мъж е!
— Може би Гион Тоджи?
— Не ставай смешен. От него точно не ме е страх… О, о, той вече е тук. Ако останеш така, ще ме намери. И ще направи с теб нещо ужасно! Скрий се бързо!
— Да не очакваш от мен да побягна, просто защото се е появил някакъв мъж?
Матахачи остана на мястото си, но запристъпя нерешително. Бе наполовина готов да извърши нещо храбро. Мъж е. Пред него има жена в беда. Искаше му се да изкупи унижението, че стоя на четири крака, за да изплаши кучетата. Колкото повече Акеми го молеше да се скрие, толкова повече му се приискваше да прояви своето мъжество — и пред нея, и пред самия себе си.
— Кой е там?
Думите прозвучаха едновременно от Матахачи и от Коджиро. Последният впери поглед в сабята на Матахачи и в капещата от нея кръв.
— Кой сте вие? — попита той войнствено.
Матахачи продължи да мълчи. Усетил бе страха в гласа на Акеми и сега беше напрегнат. Вторият поглед, който хвърли обаче, го успокои. Непознатият бе висок и добре сложен, но не беше по-възрастен от самия него. По момчешката прическа и по облеклото Матахачи го взе за някой най-обикновен новак в бойното изкуство и погледът му се изпълни с презрение. Монахът доста го уплаши, но сега бе сигурен, че това младо конте не може да му излезе насреща.