— Още един човек, предполагам?
— По това спор няма, обаче как се казвам?
— Ти да не ми се присмиваш бе, копеле?
— Не, не, разбира се. Съвсем сериозен съм. Никога в живота си не съм бил по-сериозен. Кажете ми, Коджиро, как ми е името?
— Стига си досаждал. Ти си отговори.
— Добре. Ще се попитам как се казвам и после, с опасност да ви се видя дързък, ще ви кажа името си.
— Хубаво, така да направим.
— Ама да не се стреснете!
— Смахнат!
— Аз съм Сасаки Коджиро, познат също като Ганрю.
— К… какво?
— От прастаро време семейството ми живее в Ивакуни. Името Коджиро съм получил от родителите си. Аз съм също онзи, когото бойците със сабя познават като Ганрю. Е, как е станало да се появят на този свят двама Сасаки Коджиро?
— Значи ти… вие сте…
— Да, и макар по страната да пътуват много хора, вие сте първият с моето име, когото срещам. Определено първият. Не е ли странно съвпадение, че сме тук заедно?
Матахачи бързо се опитваше да измисли нещо.
— Какво има? Вие, струва ми се, треперите.
Матахачи целият се сви.
Коджиро се приближи до него, тупна го по рамото и предложи:
— Хайде да станем приятели.
С мъртвешки бледо лице Матахачи се дръпна рязко настрана и изскимтя.
— Ако се опиташ да бягаш, ще те убия.
Гласът на Коджиро го прониза като копие.
„Дългия прът“ скочи от рамото на Коджиро като сребърен змей. Един удар беше достатъчен. Само с един скок Матахачи мина почти десет педи. Като духнато от листо насекомо той се преметна три пъти във въздуха и се просна в безсъзнание на земята.
Коджиро дори не погледна към него. Дългата три стъпки сабя, още чиста от кръв, се плъзна обратно в ножницата си.
— Акеми! — извика Коджиро. — Слез! Няма повече да правя такива неща, върни се сега с мен в странноприемницата. О, съборих твоя приятел на земята, но не съм го наранил. Слез сега да се погрижиш за него.
Не последва отговор. Без да вижда нищо между тъмните клони, Коджиро се покатери на дървото и откри, че е сам. Акеми отново му бе избягала.
Ветрецът леко подухваше между боровите иглички. Коджиро седна спокойно на клона и се зачуди къде ли може да е отлетяла лястовичката. Просто не успяваше да проумее, защо тя така се бои от него. Не я ли дари с любовта си по най-добрия начин, който може да си представи? Май бе склонен да се съгласи, че такива прояви на привързаност може и да са малко груби, но наистина не разбираше колко по-различни са те от начина, по който останалите хора изразяват любовта си.
Същото беше донякъде и с отношението му към сабления бой. Когато като дете постъпи в училището на Канемаки Джисай, прояви големи способности и го сметнаха за малко чудо. Твърде забележително бе как умее да си служи със сабята. Дори още по-забележителна беше неговата твърдост. Изцяло отказваше да отстъпи пред каквото и да било. Попаднеше ли на по-силен от него противник, ставаше само още по-упорит.
По онова време самата победа беше далеч по-важна от начина, по който е спечелена. Никой не поставяше избора на средства под особено съмнение и упорството, с което Коджиро всячески се съпротивляваше, докато накрая надделее, не се смяташе за нечестна проява. Противниците се оплакваха, че той продължава да ги напада в случаи, когато други биха се признали вече за победени, обаче никой не смяташе това само по себе си недостойно за един мъж.
Веднъж, още като момче, няколко по-големи ученика, които открито презираше, го пребиха до припадък с дървените си саби. Един от нападателите се съжали над него, даде му малко вода и остана при него, докато се съвземе. В този миг Коджиро измъкна дървената сабя на своя благодетел и го би с нея до смърт.
Ако загубеше някой двубой, никога не забравяше за това. Причакваше врага си, докато го свари неподготвен — на някое тъмно място, заспал в леглото си, дори в нужника — и тогава се нахвърляше върху него с пълна сила. Да победиш Коджиро значеше да си създадеш непримирим враг.
Щом стана по-голям, привикна да говори за себе си като за изключително дарование. Това беше повече от самохвалство, тъй като и Джисай, и Итосай го признаваха за вярно. Нямаше нищо измислено и в твърдението, че се е научил как да разсича лястовици по време на полет и си е изработил собствен стил. Това караше хората в околността да го смятат за „магьосник“ — оценка, която той с охота приемаше.
Никой не знаеше как точно се проявява упоритата воля на Коджиро за господство, когато се влюби в някоя жена. Не можеше обаче да има съмнение, че той винаги получава своето. Той самият обаче не виждаше никаква връзка между държанието си като майстор на сабята и като любовник. Не можеше да разбере защо Акеми не го обича, след като той толкова много я харесва.