Докато разсъждаваше над своите сърдечни грижи, Коджиро забеляза под дървото да се движи някаква сянка, която явно не го забелязваше.
— Я, там лежи някакъв човек — възкликна непознатият. — Онзи негодник от пивницата е!
Беше странстващият монах. Той свали торбата от гърба си и отбеляза:
— Не изглежда да е ранен. И тялото му е топло.
Заопипва наоколо и намери връвта под обито на Матахачи. Разпаса я и върза ръцете на младежа зад гърба. После натисна с коляно кръста му и дръпна назад раменете, за да упражни натиска върху слънчевия сплит. Матахачи със сподавен стон дойде на себе си. Монахът го отнесе като някакъв чувал с картофи до едно близко дърво и го подпря на ствола.
— Стани! — каза той рязко и за да не остане неразбран, срита вързания. — На крака!
Матахачи, минал половината път до ада, постепенно се опомни, но още не можеше добре да разбере какво става. Все така зашеметен, той мъчително се изправи.
— Така е добре — заяви монахът. — Само стой така.
И той завърза тялото и краката на Матахачи за дървото.
Този отвори леко очи и издаде вик на изненада.
— И така, измамнико — обърна се към него победителят, — доста те гоних, но сега всичко свърши.
И той бавно се захвана с Матахачи — удари го няколко пъти по челото, от което главата му се тряскаше по ствола.
— Откъде взе кутийката? — запита. — Казвай истината. Веднага!
Матахачи не отговори.
— Значи мислиш, че ще ти се размине, а?
Разярен, монахът сграбчи с два пръста носа на Матахачи и разклати главата му напред и назад.
Матахачи си пое дълбоко въздух и понеже се опита да изговори нещо, монахът го пусна.
— Ще ви кажа — започна пленникът отчаяно. — Ще ви кажа всичко. — Сълзи потекоха от очите му. — И така, миналото лято… — поде той и разказа цялата история, завършвайки с молба за пощада. — Не мога сега да изплатя парите, но ако не ме убиете, обещавам да се трудя и някой ден да ги върна. Ще ви дам писмено обещание, с подпис и печат.
Изповедта подейства на Матахачи, все едно е пуснал гнойта от забрала рана. Сега вече нямаше какво да крие и от какво да се бои. Или така поне си мислеше.
— Това цялата истина ли е? — попита монахът.
— Да.
Матахачи сведе глава в знак на разкаяние.
След няколко минути мълчалив размисъл монахът извади своята къса сабя и я насочи към лицето на пленника, който бързо се извърна настрани и извика:
— Каните се да ме убиете ли?
— Да. Мисля, че ще трябва да умреш.
— Разказах ви всичко съвсем откровено. Върнах ви кутийката. Ще ви дам свидетелството. В скоро време ще върна парите. Кълна се! Защо трябва да ме убивате?
— Вярвам ти, обаче сега съм в трудно положение. Живея в Шимонида, в областта Кодзуке и на времето бях служител на Кусанаги Тенки. Това е самураят, който е бил убит в крепостта Фушими. Макар да съм облечен като монах, всъщност съм самурай. Казвам се Ичиномия Гемпачи.
Матахачи, който се опиваше да се освободи от въжетата и да избяга, не чу всъщност нищо от това.
— Простете ми — продължи да моли той смирено. — Знам, че съм постъпил лошо, но нищо не съм откраднал. Щях да предам всичко на семейството на човека. После… е, свършиха ми парите и знаех, че не бива, обаче взех от неговите. Ще се извиня на всеки, на който ми кажете, обаче моля ви се, не ме убивайте.
— На твоя място не бих се извинявал — отвърна Гемпачи, който изглежда нещо се двоумеше. Поклати тъжно глава и продължи: — Бях във Фушими да проуча какво е станало. Всичко съвпада с твоя разказ. Обаче трябва да занеса на семейството на Тенки нещо, за да ги утеша. И не говоря за пари. Трябва ми нещо, с което да покажа, че отмъщението е изпълнено. Обаче в случая няма убиец — никой не е убил Тенки собственоръчно. Как тогава да взема главата на престъпника?
— А… аз… не съм го убил. Не си мислете погрешни работи.
— Знам, че не си. Обаче семейството и приятелите му не знаят, че той е бил убит от тълпа прости селяни. А и това не е разказ, който ще отговаря на неговото достойнство. Никак не ми се иска да им казвам истината. Затова, макар да ми е жал за тебе, смятам, че ти ще трябва да минеш за извършителя. Ще е от полза, ако доброволно се съгласиш да те убия.
Матахачи се напъна да скъса въжетата и извика:
— Пуснете ме! Не искам да умра.
— Съвсем естествено, че не искаш, но погледни това от другата страна. Ти не можа да платиш за сакето, което изпи. Това значи, че не си способен да отговаряш за себе си. Вместо да гладуваш или да водиш срамно съществуване в този жесток свят, няма ли да е по-добре да почиваш на друго място в мир? Ако те тревожат парите, аз имам малко. С радост ще ги пратя на родителите ти като лепта за погребението. Ако предпочиташ, мога да ги пратя за възпоменателен дар в храма на твоите предци. Уверявам те, че всичко ще бъде съвестно уредено.