— Това е лудост. Не искам пари — искам да живея!… Помощ!
— Обясних ти внимателно всичко. Дали си съгласен или не, боя се, че ще трябва да минеш за убиеца на моя господар. Откажи се, приятелю. Приеми това като предрешено от съдбата.
Той стисна сабята си и отстъпи назад, за да има място да замахне.
— Гемпачи, почакайте! — извика Коджиро. Монахът погледна нагоре и извика:
— Кой е там?
— Сасаки Коджиро.
Гемпачи повтори името бавно и с подозрение. Да не би сега от небето пред него да се спусне още един лъжлив Коджиро? Обаче гласът е прекалено човешки, за да принадлежи на призрак. Отскочи на достатъчно разстояние от дървото и вдигна сабята си.
— Това е нелепо — заяви със смях. — Напоследък изглежда всички почнаха да се казват Сасаки Коджиро. Тук долу има още един — вижда ми се нещо тъжен. А! Сега почвам да разбирам. Вие сте някой от приятелите на този човек, така ли?
— Не, аз съм Коджиро. Вижте, Гемпачи, вие сте готов да ме разсечете на две в мига, в който сляза оттук, нали така?
— Да. Може да вземете със себе си колкото щете лъжливи Коджировци. Ще се погрижа до един за тях.
— Така и трябва. Като ме посечете, ще сте уверен, че не съм бил Коджиро, но ако загинете, ще се уверите, че аз съм истинският Коджиро. Сега слизам и ви предупреждавам, че ако не ме посечете още във въздуха, този „Дълъг прът“ ще ви разреже като стъбло бамбук.
— Чакайте. Спомням си вашия глас отнякъде, а ако „Дългия прът“ е вашата прочута сабя, трябва да сте Коджиро.
— Сега вярвате ли ми?
— Да, но какво правите там горе?
— За това ще говорим по-късно.
Коджиро мина над извърнатото нагоре лице на Гемпачи и скочи на земята зад него сред дъжд от борови иглички. Промяната направо порази монаха. Онзи Коджиро, който си спомняше, че е виждал в училището на Джисай, беше тъмнокож, неловък хлапак; единственото му задължение беше да вади вода и в съответствие с обичта на учителя към простотата, носеше само най-простите дрехи.
Коджиро седна в подножието на дървото и даде знак с ръка на Гемпачи да направи същото. После Гемпачи разказа как Тенки бил погрешно взет за шпионин от Осака, как го пребили с камъни и как свидетелството му попаднало в ръцете на Матахачи. Макар за Коджиро да бе определено забавно да узнае как се е сдобил със съименник, той заяви, че няма да има никаква полза от смъртта на човек, толкова слаб духом, че да започне да се представя за него. Има други начини да бъде наказан Матахачи. Ако Гемпачи се тревожи за семейството или доброто име на Тенки, Коджиро лично ще отиде до Кодзуке и ще се погрижи господарят на Гемпачи да получи признание като храбър и достоен воин. Няма нужда да правят от Матахачи изкупителна жертва.
— Не сте ли съгласен, Гемпачи? — завърши накрая Коджиро.
— Ако се погледне така, мисля, че да.
— Е, тогава се разбрахме. Сега трябва да си вървя, но мисля, че и вие трябва да се връщате в Кодзуке.
— Така ще направя. Тръгвам право за там.
— Да ви кажа право, аз доста бързам. Опитвам се да намеря едно момиче, което твърде изненадващо си тръгна от мен.
— Не забравихте ли нещо?
— Не се сещам какво.
— А свидетелството?
— О, това ли?
Гемпачи бръкна под кимоното на Матахачи и извади свитъка. Матахачи се почувства облекчен и свободен. Сега, когато изглеждаше, че неговият живот ще бъде пощаден, се радваше да се отърве от тази хартия.
— Хмм — отбеляза Гемпачи. — Като си помисля, това произшествие днес вечерта може да е било уредено от духовете на Джисай и Тенки, за да успеем да намерим свидетелството и вие да си го получите.
— Не го искам — отвърна Коджиро.
— Защо? — попита недоверчиво Гемпачи.
— Нямам нужда от него.
— Не ви разбирам.
— Нямам никаква полза от парче хартия като това.
— Що за приказки! Никаква благодарност ли не изпитвате към вашия учител? На Джисай му бяха нужни години да реши дали да ви даде свидетелството. Направи го едва на смъртния си одър. Натовари Тенки да ви го предаде, и вижте какво стана с него. Трябва да ви е срам.
— Каквото е направил Джисай, си е негова работа. Аз си имам свои цели.
— Не се говори така.
— Не ме разбирайте криво.
— Нима ще обидите човека, който ви е учил?
— Естествено, че не, обаче аз не само съм се родил по-надарен от Джисай, но и имам намерение да стигна по-далече от него. Не ми е цел да стана никому неизвестен боец със сабя в някой пущинак.
— Наистина ли мислите така?
— Несъмнено — Коджиро не се смущаваше да разкрие плановете си, колкото и да бяха дръзки те в сравнение с обичайното. — Благодарен съм на Джисай, но ако съм обременен със свидетелство от някакво малко известно селско училище, това ще ми е повече във вреда, отколкото от полза. Ито Итосай прие своето свидетелство, но не продължи да се бие в школата Чуджо. Не след дълго името Ганрю ще стане много прочуто. Както виждате, този документ за мен не значи нищо. Върнете го в Кодзуке и помолете да го запазят в храма заедно със списъците за родените и починалите.