В речта на Коджиро нямаше и следа от скромност или смирение.
Гемпачи го изгледа възмутено.
— Моля, поздравете от мен семейство Кусанаги — продължи учтиво Коджиро. — Скоро ще тръгна на изток и, можете да сте сигурен, ще ги посетя.
След тези думи за сбогом той широко се усмихна.
На Гемпачи тази заключителна любезност му се стори едва ли не като проява на снизхождение. Сериозно се замисли дали да не скастри Коджиро за неблагодарното и безочливо отношение към Джисай, но след миг размисъл реши, че това ще е загуба на време. Отиде до торбата си, сложи в нея свидетелството, късо се сбогува и си тръгна.
След като го изгуби от поглед, Коджиро силно се изсмя.
— Ама се ядоса, а?! Ха-ха-ха-ха! — После се обърна към Матахачи: — А ти какво имаше да кажеш в своя защита, нищожни лъжецо?
Естествено, Матахачи нямаше нищо за казване.
— Отговори ми! Нали признаваш, че си опитвал да се представяш за мен?
— Да.
— Разбрах, че се казваш Матахачи, но как ти е цялото име?
— Хониден Матахачи.
— Ронин ли си?
— Да.
— Ето ти един урок от мен, магаре безгръбначно: нали видя как върнах онова свидетелство? Ако един мъж няма достатъчно гордост да направи това, той нищо няма да постигне сам. А я се виж! Използваш чуждо име, открадваш чуждо свидетелство, печелиш от чужда слава. Може ли нещо да е по-позорно от това? Дано станалото тази вечер да ти е за урок — някоя домашна котка може да си навлече тигрова кожа, обаче си остава котка.
— Занапред много ще внимавам.
— Сега ще се въздържа да те убивам, но смятам да те оставя тук да се освободиш сам, ако успееш.
Някакво внезапно хрумване накара Коджиро да извади кинжала от ножницата си и да се заеме да изрязва кората над главата на Матахачи.
— Имам нужда от нещо за писане — промърмори той.
— В обито ми има кутия с четка и мастилница — обади се услужливо Матахачи.
— Добре! Ще ги взема само за малко.
Взе четката и написа нещо на оголеното преди малко място. После отстъпи назад и се залюбува на делото си. „Този човек, гласеше надписът, е измамник, който под моето име е обикалял околността и е безчинствал. Аз го улових и сега го оставям тук за посмешище на всички. Името и прозвището ми, които принадлежат на мен и никому другиму, са Сасаки Коджиро, Ганрю.“
— Това трябва да стигне — заяви доволно Коджиро.
Вятърът шумеше в тъмната гора като морски прилив. Коджиро си тръгна, замислен за своите големи бъдещи планове и веднага се върна към предишната си задача. Докато подобно на леопард скачаше между дърветата, очите му зловещо светеха.
По-малкият брат
Открай време хората от висок произход се ползваха с възможността да се возят на паланкини, но едва отскоро една опростена разновидност на това носило беше на разположение и за по-простите люде. Последната малко се различаваше от обемиста кошница с ниски стени, закачена на водоравен прът за носене. За да не падне, пътникът здраво трябваше да се държи за вързани отпред и отзад ремъци. Носачите, които отмерено си припяваха, за да вървят в крачка, най-често се отнасяха към своите клиенти като към съвсем обикновен товар. От хората, избрали това средство за придвижване, се искаше да настроят дишането си към стъпката на носачите, особено докато тези тичат.
Паланкинът, който бързо се движеше към боровата горичка на улица Годжо, бе придружен от седем-осем мъже. И носачите, и останалите се бяха запъхтели, сякаш сърцата им ей сега ще изскочат от гърлото.
— На улица Годжо сме.
— Това не е ли Мацубара?
— Не сме далеч оттам.
Макар фенерът, който държаха, да беше украсен със знак, какъвто носят куртизанките в съответния квартал на Осака, пътникът не беше някоя нощна дама.
— Деншичиро! — извика един от придружителите. — Почти стигнахме улица Шиджо.
Деншичиро не го чу — беше заспал и главата му се тръскаше нагоре-надолу като на хартиен тигър. После кошницата силно се наклони и един от носачите протегна ръка, за да задържи пътника да не се прекатури на земята.
Деншичиро отвори големите си очи и се обади:
— Жаден съм. Дайте ми малко саке!
Благодарни за възможността да си починат, носачите свалиха паланкина долу и се заеха да бършат с кърпи лепкавата пот от лицата и гърдите си.