Песента му още продължаваше, когато появата на Деншичиро и неговите спътници обърна кучетата в бягство.
— Помощ! Спасете ме! — извика Матахачи, без всякакъв опит да запази достойнството си.
— Този съм го виждал в Йомоги — отбеляза един от самураите.
— Да, това е мъжът на Око.
— Мъж ли? Че откъде накъде ще има тя мъж?
— Така е разказала на Тоджи.
Деншичиро, който се съжали над Матахачи, им нареди да спрат с брътвежа и да го освободят.
В отговор на техните въпроси Матахачи скалъпи разказ, от който неговите забележителни лични достойнства ярко изпъкваха, а слабостите му съвсем не личаха. Като се възползва от обстоятелството, че говори с хора на страната на Йошиока, той спомена и името на Мусаши. От детинство били приятели, докато Мусаши не отвлякъл годеницата му и не покрил неговото семейство с неописуем срам. Храбрата майка на Матахачи се е зарекла да не се върне у дома и двамата с нея са решени да открият Мусаши и да го погубят. Дългият му престой в чайната Йомоги се дължал не на някаква лична връзка със съдържателката, като доказателство за това е нейното влюбване в Гион Тоджи.
След това обясни защо е вързан за това дърво. Бил нападнат от шайка разбойници, които обрали парите му. Естествено, не им оказал съпротива — трябва да внимава да не го ранят заради дълга, който има към майка си.
С надеждата, че всичко е хванало вяра, Матахачи завърши:
— Благодаря ви. Струва ми се, че някакво предопределение ни свързва заедно. Ние смятаме за враг един и същи човек, с когото не можем да живеем под едно и също небе. Тази вечер дойдохте тъкмо навреме. Вечно съм ви признателен.
— По вида ви съдя, господине, че трябва да сте Деншичиро. Сигурен съм, че сте намислил да се срещнете с Мусаши. Не мога да кажа кой от нас ще го убие пръв, но се надявам да имаме случай отново да се срещнем.
Не искаше да им дава възможност да задават въпроси и затова бързо додаде:
— Осуги, майка ми, е на поклонение в Кийомидзудера, за да се помоли за успеха ни в битката против Мусаши. Сега съм тръгнал да се срещна с нея. С положителност скоро ще се отбия в дома на улица Шиджо, за да поднеса почитанията си. Междувременно моля да ме извините, че ви задържах, когато толкова бързате.
И той изчезна, като остави своите слушатели да се питат колко истина има в разказаното.
— Кой всъщност е този смешник? — изръмжа Деншичиро и цъкна с език заради времето, което загубиха.
Както каза лекарят, първите няколко дни се оказаха най-тежки. Сега бе четвъртият и от предишната вечер Сеиджуро се чувстваше малко по-добре.
Той бавно отвори очи, като се чудеше ден ли е или нощ. Покритата с хартия лампа до възглавницата му почти бе угаснала. От съседната стая се чуваше хъркане; мъжете, които бдяха над него, бяха заспали.
„Явно още съм жив, помисли си той. Жив и напълно опозорен!“ С треперещи пръсти дръпна юргана над лицето си. „Как мога след всичко да погледна когото и да било в очите?“ Преглътна тежко, за да сподави сълзите си.
— Това е краят — простена. — Краят за мен и за дома Йошиока.
Някакъв петел изкукурига и лампата с припукване угасна. Докато бледата светлина на утрото се прокрадваше в стаята, той пак се върна мислено към онази сутрин при Рендаиджи. Какъв поглед имаше Мусаши! Само споменът за това го караше да потрепери. Трябваше да признае, че не може да се мери с този човек. Защо не хвърли дървената си сабя на земята, не прие поражението и не се опита да спаси поне доброто име на своето семейство?
— Имах прекалено високо мнение за себе си — простена Сеиджуро. — Какво съм направил някога, за да се отлича, освен че съм се родил син на Йошиока Кемпо?
Сега дори той съзнаваше, че ако бе останал начело на Йошиока, часът на този дом рано или късно щеше да удари. След като всичко наоколо се променя, старата школа не може все така да процъфтява.
„Моят двубой с Мусаши ускори провала. Защо не можах да умра там на място? Защо трябва да продължавам да живея?“
Сбърчи вежди. Рамото над отсечената ръка болезнено туптеше.
Само мигове след почукването на предната врата някакъв мъж дойде да събуди самураите в съседната на Сеиджуро стая.
— Деншичиро ли е? — възкликна един стреснат глас.
— Да, дойде си.
Двама от мъжете изтичаха навън да го посрещнат, третият се втурна при Сеиджуро.
— Млади учителю! Добра вест! Деншичиро се връща.
Вдигнаха капаците на прозорците и сложиха една възглавница на пода. След миг иззад шоджито дойде гласът на Деншичиро:
— Брат ми тук ли е?
„Много време мина“, помисли си с тъга Сеиджуро. Макар че поиска да се срещне с Деншичиро, отвратително му бе в сегашното свое състояние да се вижда даже с брат си — особено пък с него. При влизането на Деншичиро, Сеиджуро погледна отпаднало нагоре и неуспешно опита да се усмихне.