— Мусаши ли? — Сеиджуро се задави. — Да не мислиш да се биеш с Мусаши?! Току-що те предупредих да не допускаш същите грешки като мен.
— Че за какво друго бих могъл да мисля? Не си ли пратил за това да ме повикат? Трябва да намерим Мусаши, преди да е избягал. Ако не беше това, какъв смисъл имаше да си идвам така бързо у дома?
— Ти не знаеш за какво говориш — Сеиджуро поклати глава. — Забранявам ти да се биеш с Мусаши!
Гласът на Деншичиро се изпълни с негодувание. Заповедите на неговия по-голям брат винаги го бяха дразнили.
— И защо не?
По бледите страни на Сеиджуро се появи лека руменина.
— Не можеш да победиш! — отвърна той отсечено.
— Кой не може?
Лицето на Деншичиро беше мораво.
— Ти не можеш. Не и срещу Мусаши.
— И защо да не мога?
— Не си достатъчно добър!
— Глупости!
Деншичиро преднамерено избухна в смях, от който раменете му се затресоха. Издърпа ръката си от Сеиджуровата и обърна съда за саке с дъното нагоре.
— Някой да донесе саке! — изрева. — Всичкото се свърши.
Докато един от учениците дойде със саке, Деншичиро вече не бе в стаята и Сеиджуро лежеше по лице под завивките. Когато ученикът го обърна и сложи главата му на възглавницата, той тихо каза:
— Повикайте го да се върне. Искам да му кажа още нещо.
Облекчен, че Младият учител говори разбираемо, мъжът се затича навън да потърси Деншичиро. Намери го да седи на пода на доджото заедно с Уеда Рьохей, Миике Джиродзаемон, Нампо Йоичибей, Отагуро Хьосуке и още няколко от старите ученици.
— Видяхте ли Младия учител? — питаше един от тях.
— А-ха. Тъкмо идвам от стаята му.
— Трябва да се е зарадвал да ви види.
— Не ми се видя много доволен. Преди да вляза при него, много ми се искаше да го видя. Той обаче беше потиснат и ядосан, така че му казах, каквото исках да кажа. Както обикновено се скарахме.
— Спорили сте с него ли? Не е бивало да го правите. Той едва започва да се съвзема от раната.
— Изчакайте да ви разкажа всичко.
Деншичиро и старите ученици приличаха на отдавнашни приятели. Той хвана укоряващия го Рьохей за рамото и го разтърси.
— Чуй какво каза брат ми — започна. — Каза, че не трябвало да се опитвам да очистя името му и да се бия с Мусаши, понеже не съм можел да го победя! А ако ме победят, домът Йошиока щял да бъде съсипан. Каза ми, че ще се оттегли и ще поеме всичкия срам върху себе си. От мен не очаквал друго, освен да заема неговото място и да се постарая да изправя училището отново на крака.
— Разбирам.
— Как така?
Рьохей не отговори.
Докато седяха и мълчаха, ученикът влезе и се обърна към Деншичиро:
— Младият учител ви моли да дойдете пак в неговата стая.
— Какво стана със сакето? — попита рязко Деншичиро и се намръщи.
— Оставих го в стаята на Сеиджуро.
— Е, донеси го тук!
— А брат ви?
— Той ми се вижда нещо прекалено нервен. Прави, каквото ти казах.
Възраженията на другите, че не искали и че сега не било време за пиене, подразниха Деншичиро и той им се сопна:
— Какво става с всички? И вас ли ви е страх от Мусаши?
По лицата им се изписаха стъписване, болка и горчивина. До деня на смъртта си щяха да помнят как един-единствен удар с дървена сабя осакати техния учител и опозори училището. Въпреки това досега не бяха успели да стигнат до съгласие какво да се прави. През последните три дни всеки такъв разговор ги разделяше на два лагера — едни, които настояваха на втори двубой и други, за които и сегашното бе достатъчно лошо. Сега няколко от по-възрастните мъже гледаха на Деншичиро с одобрение, но останалите, в това число и Рьохей, бяха склонни да се съгласят със своя победен учител. За жалост, едно беше Сеиджуро да ги подканва към сдържаност, а съвсем друго — учениците да се съгласят с него, особено в присъствието на буйния му по-малък брат.
Забелязал тази колебливост, Деншичиро обяви:
— Дори брат ми да е ранен, не му подобава да се държи като страхливец. Съвсем като жена! Как искате от мен да го слушам, какво остава пък да се съглася с него?
Сакето бе донесено и той се зае да налее на всекиго по чаша. Сега, когато нещата минаваха в негови ръце, възнамеряваше да ги насочва според вкуса си, като истински мъж.
— Ето какво ще направя — заяви той. — Ще се бия с Мусаши и ще го победя! Няма значение какво говори брат ми. Щом той мисли, че след онова, което е направил, можем да оставим този човек да се измъкне, то нищо чудно, дето е бил победен. Никой от вас да не прави грешката да си мисли, че и аз съм плашлив като него.
— Сега не става дума за способностите ви — обади се Нампо Йоичибей. — Ние всички вярваме в тях, обаче все пак…