— Все пак ли? Какво искаш да кажеш?
— Ами, брат ви изглежда е на мнението, че Мусаши сега не е важен. Не е ли прав? Помислете каква опасност…
— Опасност ли? — изрева Деншичиро.
— Не това исках да кажа. Взимам си думите назад — заговори със запъване Йоичибей.
Но казаното оставаше. Деншичиро скочи на крака, улови го за врата и яростно го блъсна към стената.
— Вън оттук! Страхливец!
— Беше грешка на езика. Не исках да…
— Млък! Вън! Слабаците не са достойни да пият заедно с мен.
Йоичибей пребледня, после мълчаливо се свлече на колене и се обърна с лице към другите.
— Благодаря на всички ви, че ме приемахте толкова време помежду си — каза само той.
Отиде до малкия шинтоистки олтар в дъното на стаята, поклони се и си тръгна.
Без дори да погледне към него, Деншичиро продължи:
— А сега да пием всички заедно. След това ще искам от вас да откриете Мусаши. Съмнявам се вече да е напуснал Киото. Сигурно се шляе из града и се перчи с победата си.
— И още нещо. Ще трябва да посъживим това доджо. Всеки от вас да почне здраво да се упражнява и да се погрижи съучениците му да правят същото. Веднага щом си почина, аз самият започвам с упражненията. И помнете едно. Аз не съм мекушав като брат ми. Искам дори и най-младите да дадат всичко от себе си.
Точно след една седмица един от по-младите ученици нахълта в доджото с новината:
— Открих го!
Верен на своята дума, Деншичиро ден подир ден упорито се упражняваше. Неговата неизтощимост дойде като изненада за учениците. Няколко сега го наблюдаваха как се справя с един от най-опитните от тях, Отагуро, сякаш този е дете.
— Сега спираме — обяви Деншичиро, прибра сабята си и седна в края на площадката за упражнения. — Значи, казваш, си го намерил?
— Да.
Ученикът се приближи и коленичи пред Деншичиро.
— Къде?
— Източно от Джисоин, на улица Хонами. Гостува в дома на Хонами Коецу. Сигурен съм в това, което казвам.
— Странно. Как ли селякът Мусаши се е запознал с човек като Коецу?
— Не зная, но сега е там.
— Добре, да тръгваме да го намерим. Веднага! — ревна Деншичиро и излезе с широки крачки, за да се приготви.
Отагуро и Уеда тръгнаха след него, опитвайки се да го разубедят.
— Ако го изненадате, всичко ще заприлича на обикновена улична свада. Дори да успеем, хората няма да погледнат с добро око.
— Няма значение. Правилата за поведение са за доджото. В истинската битка който печели, печели!
— Истина е, обаче онзи не така победи брат ви. Не смятате ли, че по ще подхожда на един майстор на сабята да му пратите писмо, където да уточните деня и мястото, а след това да го надвиете в открит двубой?
— Хм, може да сте прави. Добре, така ще направим. А дотогава не искам никой от вас да се оставя брат ми да ви обърне против мен. Каквото и да казва Сеиджуро или кой да е друг, аз ще се бия с Мусаши.
— Вече се освободихме от всички, които не бяха съгласни с вас и от неблагодарниците, които сами поискаха да си тръгнат.
— Добре! От това сме само по-силни. Не ни трябват измамници като Гион Тоджи или треперковци като Нампо Йоичибей.
— Да кажем ли на брат ви, преди да пратим писмото?
— Не, вие не! Аз сам ще му кажа.
Щом Деншичиро тръгна към Сеиджуровата стая, останалите се замолиха да няма нов сблъсък между двамата. Досега нито един от братята не бе отстъпил и на педя по въпроса за Мусаши. Щом след време се чу висок говор, учениците побързаха да се заемат с въпроса за времето и мястото на този втори сблъсък с техния смъртен враг.
После проехтя гласът на Деншичиро:
— Уеда! Миике! Отагуро… всички! Елате тук!
Деншичиро стоеше прав по средата на стаята с помръкнал поглед и сълзи в очите. Никой не го бе виждал досега такъв.
— Сега погледнете всички това.
Вдигна едно много дълго писмо и с пресилен гняв изрече:
— Виждате ли какво е направил моят смахнат брат? Искаше да ми каже отново какво мисли, а сега си е отишъл завинаги… Дори не казва за къде е тръгнал.
Майчина любов
— Кой е там? — извика Оцу и остави шиенето си.
Тя плъзна настрана шоджито, което преграждаше терасата, но не видя никого. Настроението й се помрачи. Надяваше се да е Джотаро. Сега имаше нужда от него повече от всякога.
Още един ден на пълна самота. Не можеше да задържи мислите си върху ръкоделието.
Тук, под Кийомидзудера, в подножието на хълма Санен, улиците бяха мръсни, но зад къщите и дюкянчетата имаше бамбукови горички и малки открити ливади, където цъфтяха камелии и бе започнал да пада сливов цвят. Точно тази странноприемница бе особено любима на Осуги. Отсядаше тук всеки път, когато дойдеше в Киото, и стопанинът винаги й предоставяше същата тиха отделна къщичка. Зад постройката имаше група дървета, част от съседната градина; отпред беше засадена зеленчукова леха, зад която се намираше винаги оживената кухня на странноприемницата.