— Оцу! — извика един глас от кухнята. — Време е за обяд. Може ли да ти го донеса сега?
— Обяд ли? — попита Оцу. — Ще ям със старицата, когато се върне.
— Тя каза, че ще се забави до късно. Сигурно няма да я видим до вечерта.
— Не съм гладна.
— Не виждам как издържаш да ядеш толкова малко.
Над двора се стелеше дим от борови съчки, идващ от близките грънчарски пещи. Когато ги запалеха, винаги имаше много пушек. Щом обаче той се разсея, небето бе по-синьо от когато и да било.
От улицата дойде шум от коне и от стъпките и гласовете на тръгналите към храма поклонници. Тъкмо от тези минувачи разказът за победата на Мусаши над Сеиджуро стигна до ушите на Оцу. Лицето на Мусаши изникна пред очите й. „Джотаро трябва да е бил онзи ден при Рендаиджи, помисли си тя. Защо не дойде да ми разкаже?!“
Не можеше да си представи, че момчето я е търсило и не е успяло да я открие. Минаха двайсет дни, а той знаеше, че е отседнала в подножието на хълма Санен. Може да е болен, но и това не й се вярваше много; Джотаро не е от тези, които лесно се разболяват. „Сигурно си играе някъде с хвърчило и се забавлява“, каза си тя и тази мисъл малко я подразни.
А може той да я чака. Не се бе връщала в дома на Карасумару, макар да му обеща, че скоро ще се появи.
Не беше в състояние да отиде където и да е, тъй като й бе забранено да излиза от странноприемницата без позволението на Осуги. Старицата явно бе казала на стопанина и прислугата да я държат под око. Винаги, когато хвърлеше дори поглед към улицата, някой я питаше: „Ще излизаш ли, Оцу?“ Въпросът звучеше невинно, но значението му не й убягваше. При това единственият начин да прати писмо беше да го повери на хората от странноприемницата, на които бе заръчано да задържат всяко съобщение, което тя би се опитала да предаде.
В тази част на града Осуги бе нещо като местна знаменитост и хората лесно можеха да бъдат убедени да изпълняват, каквото тя им каже. Доста от продавачите, носачите и каруцарите я бяха видели как се прояви предишната година, когато отправи в Кийомидзудера предизвикателство към Мусаши. Въпреки цялата й избухливост те се отнасяха към нея с някаква смес от привързаност и страхопочитание.
Докато Оцу правеше пореден опит да съшие наново пътните дрехи на Осуги, разделени по шевовете, за да се изперат по-добре, вън изникна някаква сянка и тя чу непознат глас да казва:
— Чудя се дали съм попаднала на правилното място.
Една млада жена бе влязла по покрития коридор, който идваше от улицата и сега стоеше под сливата между две лехи с лук. Изглеждаше неспокойна и малко притеснена, но явно нямаше охота да се връща.
— Тук странноприемницата ли е? На входа на коридора има един фенер, на който така пише — обърна се тя към Оцу.
Оцу трудно успя да повярва на очите си, толкова болезнен бе внезапно събуденият в нея спомен.
Като си мислеше, че е сбъркала нещо, Акеми колебливо додаде:
— Коя сграда точно е ханът? — После, като се огледа наоколо, забеляза сливовите цветове и възкликна: — Ах, колко са красиви!
Оцу гледаше момичето, без да му отвръща нищо.
Зад ъгъла на странноприемницата бързешком се появи един прислужник, когото някое от момичетата в кухнята бе повикало.
— Входа ли търсите? — попита той.
— Да.
— На ъгъла е, точно вдясно от коридора.
— Ханът право към улицата ли гледа?
— Така е, но стаите са тихи.
— Бих искала някоя, където да мога да влизам и излизам, без хората да ме гледат. Мислех, че тук странноприемницата е по-навътре от улицата. Тази къщичка към нея ли е?
— Да.
— Вижда ми се хубаво и тихо място.
— В главната постройка също имаме много хубави стаи.
— Там изглежда е настанена тази жена, но не може ли и аз да взема някоя стая?
— Ами, има още една госпожа. Боя се, че е възрастна и доста раздразнителна.
— О, за мен няма значение, стига тя да е съгласна.
— Ще трябва да я питам, като се върне. Сега е излязла.
— Може ли дотогава да ми дадете някоя стая да си почина.
— С удоволствие.
Прислужникът поведе Акеми по коридора и остави Оцу със съжалението, че не се възползва от възможността да зададе няколко въпроса. Само ако можеше да се научи да е малко по-дръзка, помисли тя тъжно.
За успокоение на своите ревниви подозрения Оцу упорито уверяваше себе си, че Мусаши не е от мъжете, които биха си губили времето с други жени. От онзи ден нататък обаче увереността й доста намаля. „Тя е имала повече възможности да бъде близо до Мусаши… Сигурно е много по-умна от мен и по-добре знае как да спечели сърцето на един мъж.“