До онзи ден възможността да се появи друга жена никога не бе минавала през ума й. Сега тя горчиво размишляваше над това, което смяташе за свои слабости. „Просто не съм хубава… Не съм и много умна… Нямам нито родители, нито близки, заради които да съм привлекателна за женитба.“ Като се сравняваше с други жени, струваше й се, че голямата надежда на нейния живот е просто нелепо недостижима за нея и е дързост да мечтае, че Мусаши ще бъде неин. Вече не можеше да събере същата смелост, която я накара да се покатери по старото дърво в онази убийствена буря.
„Само да имах помощта на Джотаро!“, жалеше Оцу. Струваше й се дори, че вече се е състарила. „В Шиподжи още имах малко от невинността, която има сега Джотаро. Ето защо успях да освободя Мусаши.“ И тя заплака над ръкоделието си.
— Тук ли си, Оцу? — попита властно Осуги. — Какво правиш там сама в тъмното?
Без момичето да забележи, мракът се бе спуснал.
— О, веднага ще запаля лампа — каза тя виновно, стана и тръгна към задната стаичка.
Осуги влезе, седна и хвърли студен поглед към гърба на Оцу.
Момичето постави лампата до нея и се поклони.
— Трябва да сте изморена. Какво правихте днес?
— Трябва да се сетиш, без да питаш.
— Да ви разтрия ли малко краката?
— Краката ми не са много зле, обаче последните три-четири дни нещо ми се схващат раменете. Сигурно е от времето. Ако искаш, поразтрий ги малко.
В същото време Осуги си мислеше, че само още малко ще трябва да търпи това ужасно момиче, само докато намери Матахачи и го накара да поправи грешката си от миналото.
Оцу коленичи зад нея и се зае с раменете й.
— Много са ви се схванали, а? Трябва да ви боли като дишате.
— Не е като да ми са се запушили дробовете или нещо такова. Но вече остарявам. Някой ден може нещо отведнъж да ме порази и да умра.
— О, това няма да стане. У вас има повече живот, отколкото у повечето млади хора.
— Може и така да е, но помисли си за чичо Гон. Беше толкова жизнен, а после отведнъж всичко свърши. Хората не знаят какво може да им се случи. За едно обаче не може да има съмнение. За да поддържам живеца у себе си, ми стига само да мисля за Мусаши.
— Грешите за Мусаши. Той не е лош човек.
— Да, да, така е — отвърна старицата и леко се навъси. — В крайна сметка той е човекът, когото ти толкова обичаш, че заряза заради него сина ми. Не бива да ти говоря лоши неща за него.
— О, не е това!
— Така ли? Нали обичаш Мусаши повече от Матахачи? Защо не си го признаеш?
Оцу млъкна и старицата продължи:
— Когато намерим Матахачи, ще поговоря с него и ще уредим всичко, както ти поискаш. След това обаче, сигурно ще се втурнеш право при Мусаши и двамата ще злословите за нас до края на дните ни.
— Защо мислите така? Аз не съм такъв човек. Не съм забравила колко много направихте на времето за мен.
— Как само говорите днешните млади момичета! Не знам как успявате да сте толкова трогателни. Аз самата съм искрена жена. Не мога да крия чувствата си зад сума ти умни приказки. Знай, че ако се омъжиш за Мусаши, ще си мой враг. Ха-ха-ха! Трябва да ти е досадно да ми разтриваш раменете.
Момичето не отговори.
— За какво плачеш?
— Не плача.
— А какво е това, което ми капе по врата?
— Простете. Не можах да се сдържа.
— Стига! Все едно ме е полазила буболечка. Стига си жалила за Мусаши и давай малко по-силно!
В градината се появи някаква светлина. Оцу си помисли, че трябва да е прислужницата, която обикновено им носеше по това време вечерята, но се оказа, че е един свещеник.
— Моля за извинение — каза той, като стъпи на терасата. — Това ли е стаята на вдовицата Хониден? А, ето ви и вас.
Фенерът, който носеше, беше надписан: „Кийомидзудера на връх Отова“.
— Сега нека ви обясня — започна той. — Аз съм свещеник в Шиандо, горе на хълма. — Сложи фенера на земята и извади от кимоното си писмо. — Тази вечер, тъкмо преди залез-слънце, някакъв млад ронин, не знам кой беше, дойде в храма и попита дали там не идвала да се моли една възрастна госпожа от Мимасака. Казах му, че не, но от време на време при нас идва една набожна жена, която отговаря на неговото описание. Той помоли за четка и написа това писмо. Помоли ме да го предам на госпожата, когато дойде следващия път. Чух, че сте отседнала тук и тъй като и бездруго отивам към улица Годжо, се отбих да ви го предам.
— Много любезно от ваша страна — отвърна сърдечно Осуги.
Тя предложи на монаха възглавница, но той веднага си тръгна.