„Сега какво?“, помисли си старицата. Разтвори писмото и докато го четеше, цветът на лицето й се промени.
— Оцу — повика тя.
— Да, какво има? — отвърна от задната стая момичето.
— Няма нужда да правиш чай. Той вече си тръгна.
— Така ли? Но защо тогава вие не го изпиете?
— Как смееш да ми поднасяш чая, който си приготвила за него? Аз да не съм отходен канал?! Забрави за тоя чай и се обличай!
— Излизаме ли?
— Да. Тази вечер ще направим уговорката, на която се надяваш.
— О, значи писмото е от Матахачи.
— Това не те засяга.
— Много добре. Ще ида да помоля да ни донесат вечерята сега.
— Не си ли яла още?
— Не, чаках да се върнете.
— Все глупости правиш. Аз ядох навън. Е, вземи си малко ориз и туршия, но побързай!
Преди Оцу да тръгне за кухнята, старицата добави:
— Довечера в планината ще е студено. Ти заши ли ми наметалото?
— Имам още малко работа по кимоното ви.
— Не казах кимоно, а наметало. Оставих ти и него да го направиш. И изпрала ли си ми чорапите? Връзките на сандалите ми са се разтегнали. Поръчай да донесат нови.
Нареждането дойде така бързо, че на Оцу не й остана време да отговори, какво остава да го изпълни. Въпреки това се чувстваше безсилна да се възпротиви. Сърцето й сякаш се свиваше от страх и трепет пред старата фурия.
Не можеше да става и дума да се нахрани. След няколко минути Осуги обяви, че е готова за излизане.
Оцу остави чифт нови сандали на края на терасата и каза:
— Вие вървете. Аз ще ви настигна.
— Взела ли си фенер?
— Не…
— Тъпачка! Да не си очаквала от мен да се препъвам по склона без светлина? Иди да вземеш един на заем от странноприемницата.
— Простете. Не се сетих.
Оцу искаше да разбере къде отиват, обаче не попита, понеже знаеше, че ще предизвика гнева на Осуги. Донесе фенера и мълчаливо тръгна първа нагоре по хълма. Въпреки цялата караница се чувстваше бодра. Писмото трябва да е от Матахачи, а това означава, че тази вечер въпросът, който от толкова години я мъчи, ще бъде разрешен. „Веднага щом уредим всичко, помисли си, ще отида в дома на Карасумару. Трябва да се видя с Джотаро.“
Пътят нагоре не беше лесен. Трябваше да вървят внимателно, за да избягват падналите камъни и дупките по пътеката. В нощната тишина шумът на водопада се чуваше по-силно, отколкото през деня.
След време Осуги се обади:
— Сигурна съм, че това е свещеното място на бога на планината. А, ето я и табелата: „Череша на планинския бог“.
— Матахачи! — извика тя в тъмното. — Матахачи! Тук съм.
Треперещият глас и преливащото от майчинско чувство изражение на лицето поразиха Оцу. Никога не бе очаквала да види Осуги така разтревожена за сина си.
— Пази фенера да не изгасне! — сопна й се старицата.
— Ще внимавам — отвърна прилежно Оцу.
Старата жена промърмори под носа си:
— Няма го. Просто го няма тук.
Вече бе обиколила светилището, но го направи още веднъж.
— В писмото ми казва да дойда при храма на планинския бог.
— За тази вечер ли пише?
— Не пише нито за днес, нито за утре или за друго определено време. Питам се дали това момче някога ще порасне. Не виждам защо не можеше да дойде в странноприемницата, но май му е неудобно заради това, което стана в Осака.
— Шшт! — дръпна я Оцу за ръкава. — Това може да е той. Някой се качва по хълма.
— Синко, ти ли си това? — извика Осуги.
Мъжът подмина, без дори да ги погледне и тръгна право към задната част на малкия храм. След малко се върна, спря се до тях и нахално загледа Оцу в лицето. Когато мина първия път, тя не го позна, но сега се сети кой е — самураят, който на Нова година седеше под моста.
— Вие двете сега ли се качихте на хълма? — попита Коджиро.
Въпросът дойде така неочаквано, че нито Оцу, нито Осуги успяха да отвърнат. Изненадата им само се засили от вида на шарените дрехи на Коджиро.
Той насочи пръст в лицето на Оцу и продължи:
— Търся едно момиче някъде на твоята възраст. Казва се Акеми. Малко е по-дребна от теб и лицето й е по-валчесто. Възпитана е в чайна и се държи чудато за възрастта си. Някоя от вас виждала ли я е наоколо?
Двете поклатиха мълчаливо глави.
— Много необичайно. Един човек ми каза, че я виждали в околността. Сигурен бях, че е нощувала в някоя от залите на този храм.
Обръщаше им толкова малко внимание, че изглеждаше да говори на себе си. Промърмори още нещо и после си тръгна.
Осуги цъкна с език.
— Още един нехранимайко. Има две саби, значи явно е самурай, обаче видя ли го как е облечен? И тръгнал да търси някаква жена по това време на нощта! Е, явно видя, че не е някоя от нас двете.
Макар да не спомена това на Осуги, Оцу имаше силно подозрение, че търсеното от мъжа момиче е това, което влезе същия следобед в странноприемницата. Каква ли може да е връзката между Мусаши и момичето, между момичето и мъжа?