— Да се връщаме — каза Осуги със смес от разочарование и примирение в гласа.
Пред Хонгандо, където на времето Осуги се бе сблъскала с Мусаши, те пак попаднаха на Коджиро. Изгледаха се взаимно, но не си размениха и дума. Осуги го проследи с поглед, докато се качваше нагоре към Шиандо, после се извърна и тръгна право надолу по склона на хълма Санен.
— Очите на този човек ме плашат — промърмори си тя, — също като тези на Мусаши.
В същия миг погледът й улови някакво бегло раздвижване и преведените й рамене рязко потръпнаха.
— У-у-у! — изви тя като кукумявка.
Иззад един голям кедър някаква ръка й махна да се приближи.
— Матахачи! — прошепна си Осуги, която реши, че е много трогателно, дето той не иска да бъде видян от никой друг, освен от нея.
Тя извика на Оцу, която вече се бе отдалечила на петдесет-шестдесет крачки по-надолу по склона:
— Оцу, продължавай напред. Обаче да не отидеш много надалеч. Чакай ме на онова място, дето му казват Чиримадзука. Ще дойда при теб след няколко минути.
— Добре — отвърна момичето.
— И да не изчезнеш някъде! Държа те под око. Няма смисъл да се опитваш да бягаш.
След това Осуги бързо изтича до дървото.
— Ти си, нали, Матахачи?
— Да, майко.
Ръцете му се протегнаха в тъмното и стиснаха нейните, сякаш от години е чакал да я види.
— Какво правиш зад това дърво? Боже, ръцете ти са студени като лед!
Загрижеността й почти я докара до сълзи.
— Трябваше да се скрия — обясни Матахачи и замърда неспокойно очи. — Този човек, който мина оттук преди малко — нали го видя?
— Мъжът с дългата сабя на гърба ли?
— Да.
— Познаваш ли го?
— Може да се каже. Това е Сасаки Коджиро.
— Какво?! Мислех, че ти си Сасаки Коджиро.
— А?
— В Осака ми показа свидетелството си и това беше името, което стоеше на него. Нали каза, че това е новото ти име?
— Така ли съм казал? Ами, не е било истина… Днес, докато се качвах насам, зърнах Коджиро. Преди два дни доста си изпатих от него, затова се крия, за да съм му далеч от погледа. Ако се върне насам, може да я загазя.
Осуги остана толкова стресната, че не знаеше какво да каже. Забеляза обаче, че Матахачи сега е по-слаб отпреди. Това и притесненото му положение само засилиха любовта й към него — поне точно в този момент.
— Всичко това е без значение — рече тя с вид, който показваше, че не желае да слуша подробностите. — Кажи, сине, знаеше ли, че чичо Гон умря?
— Чичо Гон?…
— Да, чичо Гон. Умря на брега при Сумийоши, веднага след като ти си тръгна от нас.
— Не знаех.
— Е, така стана. Въпросът е дали разбираш защо той умря така и защо аз дори на тази възраст продължавам това дълго и тъжно странстване?
— Да, всичко ми се е запечатало в ума, откакто онази нощ в Осака ти… ми напомни моите недостатъци.
— Значи си спомняш, нали? Е, имам за теб новина, от която ще си доволен.
— Каква е?
— Става дума за Оцу.
— О! Значи това е било момичето с теб.
Матахачи тръгна да я заобиколи, но Осуги се изпречи на пътя му и с укор го попита:
— Къде мислиш, че отиваш?
— Щом това е била Оцу, искам да я видя. Много време мина.
Осуги кимна.
— Доведох я тук, за да можеш да я видиш. Но ще имаш ли нещо против да кажеш на майка си какво точно си намислил да правиш?
— Ще й кажа, че съжалявам, че съм се отнесъл много лошо с нея и че се надявам да ми прости.
— И после?
— После… ами, после ще й кажа, че никога повече няма да допускам такава грешка. И ти й кажи това заради мен, мамо.
— А след това?
— След това ще си бъде съвсем като преди.
— Кое точно?
— Става дума за мен и Оцу. Искам да се сдобря с нея. Искам да се оженим. Мамо, мислиш ли, че тя още…
— Глупак такъв!
Осуги шумно зашлеви сина си.
Той се олюля назад и сложи ръка на пламналата си буза.
— З-защо, майко, какво е станало? — изпелтечи.
— Нали току-що ме увери, че никога няма да забравиш каквото ти казах в Осака? — изръмжа Осуги, по-ядосана, отколкото е бе виждал когато и да било.
Главата на Матахачи клюмна.
— Казвала ли съм ти някога и с една дума да се извиняваш на тази нещастна кучка? Как изобщо може да молиш за прошка това чудовище, след като тя те изостави и тръгна с друг мъж? Ще я видиш, това е ясно, но няма да има никакво извинение! А сега ме слушай!
Осуги го хвана с две ръце за яката и го разтресе. Главата на Матахачи заподскача. Той затвори очи и кротко изслуша дълга поредица от гневни напътствия.
— Какво? — кресна накрая Осуги. — Плачеш ли? Да не би още да обичаш тази уличница, че и да плачеш за нея? Ако е така, значи не си ми син!