Блъсна го на земята и падна заедно с него. Няколко минути и двамата останаха така да седят и да плачат.
Омразата на Осуги обаче не можеше дълго да стои скрита. Накрая тя се изправи и каза:
— Сега трябва сам да вземеш решение. Аз може да не живея още дълго. А когато умра, дори и да искаш, няма да можеш като сега да говориш с мене. Помисли, Матахачи. Оцу не е единственото момиче на този свят. — Гласът й стана по-спокоен. — Не бива да се оставяш да изпитваш привързаност към човек, който е постъпил като нея. Намери си някое момиче да ти хареса и аз ще ти я взема за жена, дори сто пъти да трябва да ходя при родителите й — дори това да ме изтощи така, че да умра.
Матахачи продължи да мълчи мрачно.
— Заради семейното име на Хониден трябва да забравиш Оцу. Каквото и да си мислиш, за нашето семейство тя е неприемлива. Ако не можеш без нея, то отрежи тази стара глава от раменете ми. После можеш да правиш каквото искаш. Но докато аз съм жива…
— Спри, майко!
Силата на гласа му я накара да изтръпне.
— И имаш наглостта да ми викаш?
— Кажи ми само това — жената, за която се оженя, твоя съпруга ли ще бъде или моя?
— Ама че глупав въпрос!
— Защо не мога да си я избера сам?
— Хайде сега. Все като упорит хлапак говориш. На колко години мислиш си? Вече не си дете, или забрави?
— Обаче… добре, дори да си ми майка, ти искаш от мен прекалено много. Не е честно.
Често стигаха до такива разпри, които започваха със сблъсък и завършваха със сплитане на рогата в непримирим двубой. Взаимното разбирателство изчезваше, преди въобще да е имало възможност да се прояви.
— Не е честно ли? — изсъска Осуги. — Ти чий син мислиш си? От чий корем си излязъл?
— За това въобще да не говорим. Искам да се оженя за Оцу! Нея обичам!
Матахачи не можеше да издържи гневния поглед на майка си и каза това, обърнат към небето.
— Мислиш ли това, което говориш, сине?
Осуги изтегли своята къса сабя и я насочи към гърлото си.
— Майко, какво правиш?
— Стига ми толкова. Не се опитвай да ме спираш! Само бъди добър да ми нанесеш последния удар.
— Не постъпвай така с мен! Аз съм ти син! Не мога да стоя така и да те оставя да направиш такова нещо!
— Добре. Ще се откажеш ли от Оцу — още сега?
— Щом си искала това от мен, защо я водиш тук? Защо ме изкушаваш, като ми я показваш? Не те разбирам.
— Е, много просто щеше да е аз да я убия, но тя измени на тебе. Като твоя майка сметнах, че трябва да оставя теб да изпълниш наказанието й. Струва ми се, трябва да си ми благодарен за това.
— Очакваш да убия Оцу ли?
— А ти не искаш ли? Ако не, кажи си! Решавай веднага!
— Обаче… но, майко…
— Значи още не можеш да я забравиш, а? Е, след като е така, значи не си ми син и аз не съм ти майка. Щом не можеш да отрежеш главата на тази кучка, отрежи поне моята! Моля те, само един удар.
Децата, замисли се Матахачи, по начало създават грижи на родителите си, обаче понякога става и обратното. Осуги не се опитваше просто да го сплаши, а го поставяше в най-трудното положение през целия му живот. Дивият й поглед го разтърси до дъното на душата.
— Майко, спри! Не прави това! Добре, ще направя, както искаш. Ще забравя Оцу!
— Само това ли?
— Ще я накажа. Обещавам да я накажа с тези ръце.
— И ще я убиеш ли?
— А-а, да, ще я убия.
Тържествуваща, Осуги избухна в радостни сълзи. Тя остави сабята и силно стисна ръката на своя син.
— Много добре! Сега говориш като бъдещ глава на дома Хониден. Предците ти ще се гордеят с теб.
— Така ли мислиш наистина?
— Върви и го направи сега! Оцу чака долу при Чиримадзука. Бързай!
— М-м.
— Ще напишем писмо, което да пратим в Шиподжи заедно с главата й. Така всички в селото ще знаят, че срамът ни е наполовина намален. А щом Мусаши научи, че е мъртва, гордостта ще го накара сам да дойде при нас. Чудесно!… Побързай, Матахачи!
— Нали ще ме чакаш тук?
— Не. Ще дойда с теб, обаче няма да се показвам. Ако ме види, Оцу ще почне да хленчи, че не съм била устояла на обещанието си. Ще стане малко неудобно.
— Тя е само една беззащитна жена — каза Матахачи, докато бавно ставаше на крака. — Не е трудно да се справи човек с нея. Защо по-добре не ме почакаш тук? Ще ти донеса главата й. Няма за какво да се тревожиш. Няма да й дам да се измъкне.
— Е, всичко става. Може да е само една жена, но като види острието на сабята, ще почне да се брани.
— Стига си се тревожила. Това не е нищо.
Матахачи се стегна и тръгна надолу по хълма, следван от майка си, с неспокойно изражение на лицето й.
— И помни — каза му тя, — бъди нащрек!