— Ти още ли вървиш след мен? Мислех, че ще се скриеш.
— Чиримадзука е по-надолу.
— Знам, майко! Ако държиш да дойдеш, върви сама. Аз ще чакам тук.
— А ти защо изоставаш?
— Тя е човек все пак. Трудно ми е да я нападна, когато ми се струва, че е все едно да убия беззащитно коте.
— Мога да те разбера. Колкото и да е била невярна, все пак ти беше годеница. Добре, щом не искаш да гледам, върви сам. Аз оставам тук.
Той тръгна мълчаливо надолу.
Първата мисъл на Оцу беше да избяга, но ако го направеше, цялото й търпение през последните двадесет дни щеше да се окаже напразно. Реши да потърпи още малко. За да убие времето, си мислеше първо за Мусаши, след това за Джотаро. Любовта към Мусаши запали милиони ярки звезди в сърцето й. Като в сън броеше множеството свои надежди за бъдещето и си припомняше клетвите, които той й бе дал — в прохода Накаяма, после на моста Ханада. Дори да минат много години, тя с цялото си сърце вярваше, че той не би могъл да й измени.
След това се яви образът на Акеми, за да помрачи надеждите и да събуди безпокойство. Но само за миг. Страховете й пред това момиче бяха незначителни в сравнение с безграничната вяра в Мусаши. Спомни си също думите на Такуан, че е достойна за съжаление, но за нея те бяха без смисъл. Как може той да гледа така на нейната постоянно обновяваща се радост?
Дори и сега, докато чакаше на това тъмно и самотно място човек, когото не искаше да види, блажените й мечти за бъдещето правеха страданието поносимо.
— Оцу!
— Кой?… — отвърна тя.
— Хониден Матахачи.
— Матахачи?
Тя затаи дъх.
— Забравила ли си гласа ми?
— Не, сега го познах. Видя ли се с майка си?
— Да, тя сега ме чака. Ти не си се променила, а? Изглеждаш точно като на времето в Мимасака.
— Къде си? Толкова е тъмно, че не мога да те видя.
— Може ли да се приближа? Стоя ето тук. Така ме е срам да те погледна в лицето. Ти за какво си мислеше?
— О, за нищо, нищо определено.
— За мен ли си мислеше? Не е минал и ден, без да мисля за теб.
Той бавно се приближи към нея и Оцу изпита някакво безпокойство.
— Майка ти всичко ли ти обясни, Матахачи?
— Аха.
— Щом си чул всичко — продължи Оцу с огромно облекчение, — значи разбираш какво чувствам. Искам да те помоля да видиш нещата от моя страна. Хайде да забравим миналото. Никой не е искал да стане така.
— Хайде, Оцу, не бъди такава.
Матахачи поклати глава. Макар да нямаше и представа какво е говорила майка му на Оцу, бе съвсем сигурен, че е било нещо, с което да я заблуди.
— Боли ме, като говорим за миналото. Трудно ми е да стоя пред тебе с вдигната глава. Ако беше възможно, небето ми е свидетел, че с радост щях да забравя това. Но има нещо, заради което не мога да понеса мисълта да се откажа от теб.
— Бъди разумен, Матахачи. Между нашите две сърца няма нищо. Разделя ни дълбока долина.
— Истина е. И през тази долина тече вода повече от пет години.
— Точно така. Тези години никога няма да се върнат. Няма как да си върнем старите чувства.
— О, не! Има как! Има!
— Не, те изчезнаха завинаги.
Матахачи впери поглед в нея, зашеметен от студенината на лицето и резкия й глас. Питаше се това ли е момичето, което, щом се реши да разкрие чувствата си, заприличваше на светлината на пролетно слънце. Сега имаше усещането, че докосва парче снежнобял алабастър. Къде е била скрита в миналото тази твърдост?
Спомни си терасата на Шиподжи и как тя седеше на нея с влажни, замечтани очи, често по половин ден или повече, и гледаше мълчаливо в празното, сякаш вижда в облаците майка и баща, братя и сестри.
Приближи се още и така боязливо, сякаш посяга през тръните да откъсне някоя бяла розова пъпка, прошепна:
— Нека опитаме отново, Оцу. Няма начин да върнем назад тези пет години, но да започнем сега отначало, само двамата.
— Матахачи, ти да не си въобразяваш нещо? — отвърна безучастно момичето. — Аз не говорех за това колко време е минало, а за бездната, която разделя сега сърцата и живота ни.
— Знам. Искам да кажа, че ако започнем сега, аз ще спечеля наново любовта ти. Може и да не бива да говоря така, но грешката, която направих, не можеше ли да бъде допусната от почти всеки друг младеж?
— Говори ми, щом искаш, но аз никога няма да се доверя на думите ти.
— Оцу, аз знам, че сбърках! Мъж съм, но ето, че се извинявам на една жена. Не разбираш ли колко е трудно това за мен?
— Стига! Щом си мъж, трябва да се държиш като такъв.
— Но за мен няма нищо по-важно на този свят. Ако поискаш, ще падна на колене и ще моля за прошка. Ще ти се закълна. Ще се закълна във всичко, каквото поискаш.
— Не ме е грижа какво ще направиш!