— Чувал съм също, че се молела на Буда Амида.
— На този свят има много такива будисти. Верни, така се наричат. Първо направят нещо лошо, после отиват в храма и се молят на Амида. Явно могат да измислят големи страхотии, които Амида после да им прощава. Без колебание ще убият някого, напълно уверени, че стига после да призоват Амида, греховете им ще бъда опростени и като умрат, ще отидат право в Рая на запад. Тези добри хора създават понякога грижи.
Матахачи изплашен се огледа наоколо си, като се чудеше откъде ли идва гласът.
— Чу ли това, майко? — попита той възбудено.
— Познат ли ти е гласът?
Осуги вдигна глава, но явно станалото не я притесни много. Ръката й още държеше косата и сабята стоеше вдигната за удар.
— Чуй! Ето го пак.
— Странно. Ако някой беше дошъл да търси Оцу, щеше да е онова момче Джотаро.
— Това е мъжки глас.
— Да, знам, и ми се струва, че съм го чувала някъде.
— Става лошо. Остави сега главата, майко. Подай ми фенера. Някой идва!
— Оттам ли?
— Да, двама са. Хайде, да бягаме.
Опасността за миг доведе в съгласие майката и сина, но Осуги просто не можеше да се откъсне от своето кърваво занимание.
— Само още малко — настоя тя. — След като съм дошла дотук, няма да се върна без главата. Ако не я взема, с какво ще докажа, че съм си отмъстила на Оцу? Ей сега съм готова.
— Ох! — простена Матахачи с отвращение.
От устата на Осуги се изтръгна вик на ужас. Тя изпусна главата, изправи се наполовина и като се олюля, се просна на земята.
— Това не е тя! — изпищя старицата.
Замаха с ръце и се опита да стане, обаче отново падна.
Матахачи скочи напред да види какво има и изпелтечи:
— К-к-к-какво?
— Виж, не е Оцу! Някакъв мъж е… просяк… сакат…
— Не може да бъде — възкликна Матахачи. — Познавам този човек.
— Какво? Да не ти е приятел?
— О, не! Той ме измами и ми взе всичките пари — изтърси Матахачи. — Какво ли е правел толкова близо до храма мръсен измамник като Акакабе Ясома?
— Кой е там? — извика Такуан. — Оцу, ти ли си?
Изведнъж той се появи точно зад гърба им.
Матахачи бе по-пъргав от майка си. Докато той се втурна нанякъде, Такуан настигна старицата и здраво я улови за яката.
— Точно както си мислех. А този, който побягна, вярвам е вашият любещ син. Матахачи! Как така побягваш и изоставяш майка си? Неблагодарник! Връщай се тук!
Макар и сгърчена жалко в нозете му, Осуги не бе загубила ни най-малко дързостта си.
— Кой сте вие? — попита тя ядосано. — Какво искате?
Такуан я пусна с думите:
— Помните ли ме, бабо? Трябва след толкова време да сте почнала да забравяте.
— Такуан!
— Изненадах ли ви?
— Не виждам с какво. Просяк като вас ходи където си поиска. Рано или късно трябваше да стигнете до Киото.
— Права сте — съгласи се той усмихнат. — Точно така и стана. Бродех из долината на Коягю и областта Идзуми, но стигнах до столицата и снощи в дома на един приятел чух тревожна вест. Реших, че това е прекалено важно, за да не взема мерки.
— И това какво общо има с мен?
— Мислех, че Оцу ще е с вас и сега я търся.
— Хм!
— Бабо.
— Какво?
— Къде е Оцу?
— Не знам.
— Не ви вярвам.
— Господине — обади се стопанинът на странноприемницата, — тук е текла кръв. Още е прясна.
Той приближи своя фенер до трупа.
Лицето на Такуан се намръщи и стана като от камък. Като го видя така, Осуги скочи на крака и се спусна в бяг. Без да се помръдне, свещеникът извика:
— Чакайте! Нали напуснахте дома, за да очистите името си? Да не би сега да си тръгвате, когато то е по-опетнено от всякога? Казвате, че сте обичали сина си. Да не би да искате, сега, след като го направихте нещастен, да го изоставите?
Силата на гърмящия му глас обгърна Осуги и я накара отведнъж да се спре.
С изкривено в упорита гримаса лице тя извика:
— Какво ще рече да съм окаляла името на семейството си и да съм направила сина си нещастен?
— Точно това, което казах.
— Глупак! — Тя се изсмя късо и презрително. — Кой си ти? Скиташ, ядеш чужда храна, живееш в чужди храмове, облекчаваш се някъде посред полето. Какво разбираш ти от семейната чест? Какво знаеш за любовта на майката към сина й? Понасял ли си поне веднъж несгодите, които търпят обикновените хора? Преди да казваш на другите какво да правят, трябва да опиташ като всички да поработиш и да се изхранваш.
— Усещам, че веднага намерихте моето чувствително място. На този свят има свещеници, на които бих искал да кажа същото. Винаги съм твърдял, че не мога да се меря с вас в словесните двубои, а и виждам, че още се радвате на остър език.