— И още имам важни неща за вършене на този свят. Няма нужда да си мислиш, че мога само да говоря.
— Да оставим това. Искам да поговоря с вас за нещо друго.
— И какво ще да е това?
— Вие накарахте тази вечер Матахачи да убие Оцу, нали? Подозирам, че двамата сте я убили.
Осуги протегна сбръчканата си шия и презрително се изсмя.
— Такуан, може да вървиш с фенер в ръката, но това няма да ти е от полза, ако не си отвориш и очите. Те за какво са ти? Само дупки в главата, ненужни украшения?
С чувство на леко неудобство Такуан най-сетне насочи вниманието си към мястото на самото убийство.
Щом вдигна с облекчение поглед, старицата, не без следа от укор, каза:
— Навярно си щастлив, че не е Оцу, но не си мисли, че съм забравила как ти беше злополучния сват, който я събра с Мусаши и причини всички тези неприятности.
— Добре, щом така мислите. Но аз знам, че сте вярваща жена и ви казвам, че не бива да си тръгвате и да оставяте това тяло да лежи тук.
— Той и без друго се беше проснал тук, на път да умре. Матахачи го уби, но вината не беше негова.
— Този ронин — отбеляза стопанинът, — наистина беше не наред в главата. През последните няколко дни все се скиташе из града и му течаха лиги от устата. Имаше голяма буца на главата.
Без всякаква загриженост, Осуги се обърна да си върви. Такуан помоли ханджията да се погрижи за трупа и за голямо нейно раздразнение я последва. Когато обаче старицата се обърна, готова отново да пусне в действие своя отровен език, Матахачи тихо се обади:
— Майко.
Тя щастлива тръгна към гласа. В крайна сметка той е добър син. Останал е, за да се увери, че майка му е в безопасност. След като си прошепнаха няколко думи, двамата явно решиха, че не са съвсем извън опасност в присъствието на свещеника и с всичка сила се завтекоха надолу към подножието на хълма.
— Безполезна работа — промърмори си Такуан. — Като се съди по държанието им, без друго нямаше да чуят каквото имам да им кажа. Ако светът можеше да се избави от злощастните недоразумения, колко по-малко щяха да страдат хората.
Тъкмо сега обаче трябваше да намери Оцу. Тя явно с намерила някакъв начин да избяга. Настроението му малко се пооправи, но не можеш да се успокои напълно, преди да е сигурен, че тя е в безопасност. Въпреки тъмнината реши да продължи с търсенето.
Преди малко стопанинът вече бе тръгнал да се качва по хълма. Сега той отново слезе, придружаван от седем-осем мъже с фенери. Нощните пазачи от храма се бяха съгласили да помогнат с погребението и носеха лопати. Не след дълго Такуан чу неприятния шум от ровене на гроб.
Тъкмо щом дупката стана достатъчно дълбока, някой извика:
— Я вижте там, още едно тяло. Този път е на хубаво младо момиче.
Мъжът стоеше на около десет крачки от гроба, на ръба на едно мочурище.
— Мъртва ли е?
— Не, само е припаднала.
Изтънченият занаятчия
До деня на смъртта си бащата на Мусаши не престана да му напомня за неговия произход. „Може аз да съм само един селски самурай, казваше той, но ти никога не забравяй, че родът Акамацу е бил някога прочут и могъщ. Това трябва да ти дава сили и гордост.“
Тъй като и без друго беше в Киото, Мусаши реши да посети един храм на име Раканджи, в близост до който се намирала някога къщата на Акамацу. Родът бе от много отдавна западнал, но все пак бе възможно да намери в храма някакво свидетелство за своите предци. Дори това да не стане, може да запали малко тамян в тяхна памет.
След като стигна до моста Ракана над Долна Когава, Мусаши реши, че навярно е близо до храма. Беше чувал, че се намира малко по на изток от мястото, където Горна Когава почва да се нарича Долна Когава. Въпросите му към живеещите наоколо обаче не доведоха до нищо. Никой никога не беше чувал за такава постройка.
Върна се на моста, застана там и се загледа в бистрата, плитка вода, която течеше отдолу. Макар да не бяха минали толкова години от смъртта на Мунисай, храмът явно бе или преместен, или разрушен, без да остави ни следа, ни спомен.
Загледа се безучастно в бялата пяна, която ту се появяваше, ту изчезваше по повърхността на водата. Забеляза от едно тревясало място на левия бряг да капе кална вода и заключи, че тя идва от работилницата на някой майстор, който лъска саби.
— Мусаши!
Огледа се и видя старата монахиня Мийошу, която явно бе ходила по някаква работа и се връщаше.
— Колко мило, че идвате — възкликна тя, като си мислеше, че той е дошъл да ги навести. — Днес Коецу си е у дома. Ще се радва да ви види.