Мусаши седна и се взря в нея за повече от час. Най-сетне един ден отбеляза пред Коецу:
— Сигурен съм, че никой среден любител не би могъл да рисува картини като вашите, но се питам, дали дори аз не ще мога да нарисувам нещо толкова просто като това тук.
— Точно обратното е — отвърна му Коецу. — Всеки може да се научи да рисува толкова добре като мен, но в картините на Лиян-кай има дълбочина и извисеност на духа, каквито не могат да се получат просто с упражнения в изкуство.
— Наистина ли е така? — попита изненадан Мусаши.
Събеседникът му го увери, че не се шегува.
На листа нямаше нищо друго, освен една катерица, която гледа два паднали кестена, единият цепнат, другият — затворен. Изглеждаше, че животното иска да последва естествения си подтик и да изяде кестените, но се колебае заради бодлите. Тъй като рисунката беше нанесена много свободно с черно мастило, Мусаши я бе сметнал за неловка. Колкото повече я гледаше след разговора с Коецу обаче, толкова по-ясно виждаше, че художникът е бил прав.
Един следобед Коецу влезе при него и каза:
— Пак ли гледате картината на Лиян-кай? Изглежда тя много започна да ви харесва. Когато си тръгвате, навийте я и я вземете с вас. Бих искал да я имате.
Мусаши се възпротиви.
— Не бих могъл в никакъв случай да я приема. И без друго е достатъчно, че толкова дълго останах в дома ви. Та това трябва да е семейно наследство.
— Но на вас тя ви харесва, нали? — По-възрастният мъж се засмя доброжелателно. — Може да я вземете, ако искате. На мен настина не ми е нужна. Картините трябва да се притежават от хора, които наистина ги обичат и ценят. Сигурен съм, че така би искал и художникът.
— Щом така поставяте въпроса, аз не съм човек, който да притежава картина като тази. Да ви кажа истината, на няколко пъти си мислех, че би било хубаво да я имам, но ако стане така, какво ще правя с нея? Аз съм само един странстващ боец. Никога не се задържам дълго на едно място.
— Предполагам, ще ви пречи да носите навсякъде, където отивате, картина. На вашата възраст сигурно не желаете дори собствен дом, но аз смятам, че всеки трябва да има някакво място, което да смята за свое убежище, дори да не е нищо повече от някой прост навес. Без дом човек става самотен и някак почва да се чувства изгубен. Защо не съберете малко трупи и не си построите в някое тихо кътче на града малка къща?
— Никога не съм мислил за това. Иска ми се да пътувам до много далечни места, да стигна до най-далечния край на Кюсю и да видя как хората живеят под влияние на чуждата култура в Нагасаки. Горя от нетърпение да видя новата столица, която шогунът строи в Едо и големите планини и реки на северен Хонсю. Може би просто съм скитник по сърце.
— Вие в никакъв случай не сте единствен. Това е съвсем естествено, но трябва да избягвате изкушението да си мислите, че мечтите ви могат да се осъществят само на някое далечно място. Ако мислите така, ще пренебрегнете възможностите, които ви се предоставят тук и сега. Повечето млади хора, боя се, постъпват така и после са недоволни от живота си. — Коецу се засмя. — Обаче на бездействащ старец като мен не му е работа да поучава младите. Във всеки случай, не дойдох тук да говорим за това. Дойдох да ви поканя тази вечер да излезем навън. Били ли сте някога в квартала за развлечения?
— В квартала на гейшите ли?
— Да. Имам един приятел, казва се Хайя Шою. Въпреки възрастта си винаги ще намисли някоя и друга дяволия. Току-що получих от него бележка, с която ме кани да се срещнем тази вечер при улица Рокуджо и се питах дали бихте искал да дойдете.
— Не, не мисля.
— Ако наистина не искате, няма да настоявам, обаче смятам, че ще ви се стори интересно.
Мийошу, която се бе промъкнала мълчаливо и с очевиден интерес ги слушаше, се намеси в разговора:
— Мисля, че трябва да отидете, Мусаши. Това е възможност да видите нещо, което не познавате. Хайя Шою не е от тези хора, с които трябва да се държите сдържано и официално, а и смятам, че ще прекарате приятно. Идете при всички случаи!
Възрастната монахиня отиде до скрина и понечи да извади оттам кимоно и оби. Като правило по-старите хора винаги се стараеха да попречат на младите да пилеят времето и парите си в домове за гейши, но Мийошу изглеждаше сега така въодушевена, сякаш тя самата се готви да ходи някъде.
— Сега я да видим, кое от тези кимона ви харесва? — попита тя. — Това оби става ли?
Като продължаваше да бъбри, тя старателно подбираше облекло за Мусаши, сякаш той й е син. Избра лакирана кутийка за лекарства, къса сабя за украшение и обшита с брокат кесия, после извади няколко златни монети от сандъчето за пари и ги мушна в кесията.