— Пепел ли?
— Да, тя се използва за боядисване на платове. Това е доходна търговия. Той продава на тъкачески сдружения от цялата страна. В началото на епохата Ашикага търговията с пепел била под надзора на лице, назначено от шогуна, но по-късно била отстъпена на частни търговци. В Киото има три такива големи търговски къщи и тази на Шою е едната. Той самият, разбира се, не трябва да работи. Сега се е оттеглил и води спокоен живот. Погледнете ето там — можете да видите къщата му. Онази с хубавата порта.
Мусаши слушаше и кимаше, но вниманието му бе отвлечено от нещо особено в ръкавите му. Докато десният леко се появяваше на вятъра, левият въобще не помръдваше. Той мушна ръка вътре и извади нещо, което придържаше плата — добре боядисана връзка от алена кожа, като онези, които бойците използват да привързват ръкавите си, когато се сражават. „Мийошу, помисли си. Само тя може да я е поставила там.“
Обърна се и се усмихна на мъжете, които, както сега забеляза, се влачеха на разстояние зад тях, откакто двамата излязоха от улица Хонами.
Усмивката му изглежда предизвика у тях облекчение. Те си прошепнаха нещо и закрачиха с по-широки стъпки.
Като стигнаха до къщата на Хайя, Коецу чукна с мандалото по вратата и някакъв прислужник с метла в ръцете дойде да ги пусне вътре. Коецу вече беше минал вътре и вървеше през градината отпред, когато забеляза, че Мусаши не е с него. Обърна се назад към вратата и извика:
— Влезте, Мусаши. Няма защо да се колебаете.
В това време тримата самураи бяха наобиколили Мусаши и с вдигнати лакти посягаха към сабите си. Коецу не можа да разбере какво те му казаха, нито пък какво им отвърна той тихо.
Мусаши му каза да не го чака и Коецу с напълно спокоен глас отвърна:
— Добре, аз съм в къщата. Елате, щом си свършите работата.
— Не сме тук — обади се единият от мъжете, — да спорим дали сте избягал, за да се скриете, или не. Името ми е Отагуро Хьосуке. Аз съм един от Десетте майстора на сабята от дома Йошиока. Нося писмо от по-малкия брат на Сеиджуро, Деншичиро. — Извади писмото и го вдигна, за да може Мусаши да го види. — Прочетете го и ни дайте веднага отговора си.
Като разгъна небрежно листа, Мусаши бързо го прочете и отвърна:
— Приемам.
Хьосуке го изгледа с подозрение.
— Сигурен ли сте?
Мусаши кимна.
— Съвсем сигурен.
Безгрижието на техния противник изненада мъжете.
— Ако не спазите думата си, никога повече няма да можете да се покажете пред хората в Киото. Ние ще се погрижим за това!
Погледът, който Мусаши им хвърли, бе придружен от лека усмивка, но той не каза нищо.
— Задоволяват ли ви условията? Нямате много време на разположение да се подготвяте.
— Аз съм вече готов — отговори спокойно Мусаши.
— Тогава ще се видим с вас по-късно тази вечер.
Щом Мусаши понечи да мине през вратата, Хьосуке се приближи пак към него и попита:
— Тук ли ще бъдете до уреченото време?
— Не. Моят домакин ще ме води в квартала за развлечения до улица Рокуджо.
— Квартала за развлечения ли? — изненада се Хьосуке. — Е, значи, предполагам, ще сте или тук, или там. Ако закъснеете, ще пратя някой да ви вземе. Надявам се да не опитвате да ни излъжете.
Мусаши вече се бе обърнал с гръб и влизаше в градината пред дома. Тази стъпка го отведе в съвсем различен свят.
Свободно разхвърляните камъни с неправилна форма, по които стъпваше, изглеждаха така, сякаш самата природа ги е поставила по местата им. От двете им страни имаше влажни чимове папратообразен бамбук, смесени с по-високи бамбукови филизи, не по-дебел от четка за писане. След малко пред погледа му се показа покривът на главната къща, после входа отпред, една малка отделна постройка и група дървета в градината. Всичко това създаваше усещането за дълбока старост и дълга традиция. Високите борове около сградата загатваха за богатство и уют.
Чуваше шум от играта на топка, известна като кемари — меко неравномерно тупкане, каквото често се чува иззад стените на домовете на придворни благородници. Да завари нещо такова в жилището на търговец го изненада.
Влязъл в къщата, Мусаши бе отведен до една стая с изглед към градината. Влязоха двама прислужници с чай и сладки и единият осведоми гостите, че домакинът ще бъде при тях след малко. По държанието на слугите Мусаши можеше да познае, че са безупречно обучени.
— Доста хладно стана, след като залезе слънцето, нали? — промълви Коецу.
Искаше да помоли да затворят шоджито, но не го направи, тъй като му се стори, че Мусаши се наслаждава на гледката на сливовите цветове. Коецу също обърна поглед натам.
— Виждам, че около връх Хиеи има облаци — отбеляза той. — Навярно са от север. Не ви ли е хладно?