— Не, не особено — отвърна откровено Мусаши в спокойно неведение какво намеква събеседникът му.
Един слуга донесе свещник и Коецу се възползва от възможността да затвори шоджито. Мусаши започна да усеща духа на дома — мирен и предразполагащ. Отпусна се и се заслуша в смеещите се гласове от вътрешността на къщата. Порази го пълната липса на показност. Сякаш обзавеждането и обстановката бяха нарочно направени възможно най-прости. Можеше да си представи, че е в стаята за гости на някоя голяма селска къща.
Хайя Шою влезе в стаята и заяви:
— Съжалявам, че ви накарах толкова дълго да ме чакате.
Гласът му, открит, приятелски и младежки, беше пълната противоположност на мекия провлачен говор на Коецу. Тънък като жерав, той навярно бе десет години по-възрастен от своя приятел, обаче далеч по-жизнен от него. Щом Коецу му обясни кой е Мусаши, той възкликна:
— О, значи сте племенник на Мацуо Канаме? Познавам го много добре.
Шою трябва да се познава с чичо му посредством благородническия дом Коное, помисли си Мусаши, който започваше да усеща близките връзки между богатите търговци и придворните.
Без повече суетене пъргавият стар търговец се обърна към тях с думите:
— Сега да тръгваме. Имах намерението да идем, докато е още светло, за да се поразходим. След като вече се стъмни, най-добре да повикаме паланкини. Този млад човек, допускам, ще дойде с нас.
Носилата бяха повикани и тримата потеглиха, Шою и Коецу отпред, Мусаши — зад тях. За първи път се возеше в такова нещо.
Докато стигнат до манежа Янаги, носачите вече се бяха запъхтели.
— Ох, студено е — оплака се един.
— Вятърът направо пронизва, а?
— А казват, че било пролет!
Трите им фенера се люлееха напред-назад и пламъчетата им трепкаха от вятъра. Тъмните облаци над града даваха заплашителни признаци за още по-лошо време до края на нощта. От другата страна на манежа светлините на града сияеха замайващо. На Мусаши му се стори, че голям рояк светулки весело просветва на хладния, свеж вятър.
— Мусаши! — извика Коецу от паланкина в средата. — Ето там отиваме. Голямо преживяване е да видите изведнъж нещо такова, а?
Той обясни, че допреди три години кварталът за развлечения бил на улица Ниджо, близо до двореца. После придворният управител Итакура Кацушиге накарал да го преместят, понеже пеенето и пиянската врява пречели. Добави, че целият квартал сега цъфтял и от тези светлинки тръгвали всички нови моди в страната.
— Може почти да се каже, че тук се е родила цяла нова култура. — Коецу млъкна за миг, заслуша се и продължи: — Нали чувате? Свиренето и песните?
Това бе музика, която Мусаши никога преди не беше чувал.
— Инструментът е шамисен. Това е подобрение на един триструнен инструмент, донесен от островите Рюкю. Специално за него, тук, в този квартал запазил старото си име — Янагимачи, Града на върбите. Върбите по начало се свързваха с пиенето и леките развлечения.
В заведението, където влязоха, Коецу и Шою бяха отдавна познати. Поздравите към тях бяха угоднически и все пак шеговити, скоро стана ясно, че тук те използват прякори — „актьорски имена“, така да се каже. Коецу беше познат като Мидзуочи-сама, господин Падаща вода — заради потоците, които пресичат двора му. Шою беше Фунабаши-сама, господин Лодкарски мост — заради някакъв плаващ мост в близост до къщата му.
Ако станеше редовен посетител, Мусаши със сигурност скоро щеше да се сдобие с прозвище. В тази страна на желанията малцина употребяваха своето истинско име. Хаяшия Йоджибей бе само прякор на собственика на дома, който сега посещаваха, и при все това най-често той биваше наричан Огия, по името на самото заведение. Заедно с Кикьоя това бе един от двата най-известни домове в квартала. Всъщност това бяха единствените два, които се ползваха с името на безупречно първокласни. Първата красавица на Огия беше Йошино Даю, а нейна съперница в Кикьоя — Мурогами Даю. И двете дами се ползваха в града със слава, с която можеше да се мери само тази на най-могъщите даймио.
Макар упорито да се стремеше да не отвори уста от учудване, Мусаши бе удивен от изискаността на обстановката, която се приближаваше до тази на най-пищните дворци. Украсен с летви таван, красиво изрязани напречни греди по него, изискани извити перила, грижливо поддържани вътрешни градини — всичко беше празник за окото. Погълнат от картината върху една изрисувана дървена врата, Мусаши не забеляза, че другарите му са тръгнали напред, докато Коецу не се върна да го потърси.
Светлината на лампите превърна посребрените врати в стаята, където влязоха, в течна мъгла. От едната страна се излизаше в градина в стила на Кобори Еншу, с грижливо минат с гребло пясък и подредени камъни, напомнящи изглед от китайските планини, какъвто може да се види в някоя картина от времето на династията Сун.