Шою се оплака от студа и като се попрегърби, седна на една възглавница. Коецу също седна и подкани Мусаши да направи същото. Скоро пристигнаха прислужнички с топло саке.
Като видя, че чашата, предназначена за Мусаши, е изстинала, Шою започна да настоява.
— Изпийте това, млади човече — каза той, — и си вземете нова чаша.
След като това се повтори като припев два или три пъти, държанието на Шою почна да граничи с грубост.
— Кобосацу! — обърна се той към едно от момичетата, които поднасяха пиенето. — Накарайте го да пие! Вие, Мусаши! Какво ви има? Защо не пиете?
— Пия — възрази Мусаши.
Старецът вече се бе позамаял.
— Ами, не се справяте много добре. Няма дух у вас.
— Не съм голям пияч.
— Значи искате да кажете, че не сте силен и със сабята, така ли?
— Може и това да е вярно — отвърна кротко Мусаши и обърна обидата на шега.
— Ако се тревожите, че пиенето може да навреди на обучението ви или да ви извади от равновесие, или да отслаби силата на волята ви, или да ви попречи да си спечелите славно име, значи нямате кураж за боец.
— О, не е заради това. Има само една малка трудност.
— И каква ще да е тя?
— Приспива ми се от него.
— Е, можете да си легнете тук или където и да било на това място. Никой няма да има нещо против. — Като се обърна към момичетата, той добави: — Младият човек се бои, че ако пие, ще го хване дрямка. Ако му се приспи, сложете го да си легне!
— О, с голямо удоволствие! — отвърнаха в хор те и лукаво се усмихнаха.
— Ако си легне, ще трябва някой да го топли в леглото. Коя да бъде, Коецу?
— Коя ли наистина? — отвърна небрежно Коецу.
— Не може да е Сумигику Даю — тя ми е женичката. А вие самият няма да искате да е Кобосацу Даю. Остава Корокато Даю. Хм, и тя не става. С нея много трудно се разбира човек.
— Няма ли Йошино Даю да се справи добре? — попита Коецу.
— Точно така! Точно тя е! Дори нашият неохотен гост ще трябва да остане доволен от нея. Чудя се защо не е сега тук. Някоя да иде да я повика. Искам да я покажа на този млад самурай тук.
Сумигику се възпротиви.
— Йошино не е като нас останалите. Тя има много клиенти и няма да дотича просто на нечие повикване.
— О, да — за мен ще го направи! Кажете й, че съм тук и ще дойде, с когото и да се случи да е била по това време. Идете я повикайте! — Шою се облегна назад, огледа се и извика на младите момичета, които обслужваха куртизанките и сега свиреха в съседната стая: — Риня там ли е?
Обади се самата Риня.
— Елате тук за малко. Нали ти обслужваш Йошино Даю? Тя защо не е тук? Кажи й, че е дошъл Фунабаши и че трябва веднага да дойде. Ако я доведеш със себе си, ще ти дам подарък.
Риня изглеждаше малко озадачена. Тя широко отвори очи, но след миг даде знак, че е разбрала. Вече даваше признаци, че от нея ще стане голяма красавица и бе почти сигурно, че през следващото поколение тя ще е наследницата на прочутата Йошино. Сега обаче бе само на единадесет години. Едва излязла във външния коридор и плъзнала след себе си вратата, тя плесна с ръце и високо извика:
— Унеме, Тамами, Итоносуке! Погледнете насам!
Трите момчета изтичаха навън, запляскаха с ръце и завикаха весело, радостни, че навън е паднал сняг.
Мъжете погледнаха, за да открият причината на оживлението и като се изключи Шою, видът на младите момичета им се стори забавен. Те оживено бъбреха и обсъждаха дали снегът ще се задържи до сутринта. Риня забрави за задачата си и се спусна в градината да си играе в снега.
Нетърпелив, Шою прати една от куртизанките да потърси Йошино Даю.
Тя се върна и прошепна в ухото му:
— Йошино каза, че повече от всичко би искала да дойде при вас, но гостът й няма да позволи това.
— Няма да позволи! Това е нелепо! Другите жени тук може насила да изпълняват желанията на клиентите си, обаче Йошино може да прави каквото си поиска. Или тя напоследък се оставя да я продават за пари?
— О, не. Но гостът, с когото тя е тази вечер, е особено своенравен. Всеки път когато тя каже, че би искала да си тръгне, той все по-упорито настоява тя да остане.
— Хм. Предполагам, никой от нейните клиенти въобще не иска тя да си тръгва. С кого е тя тази вечер?
— С господаря Карасумару.
— Господаря Карасумару ли? — повтори Шою с насмешлива усмивка. — Той сам ли е?
— Не.
— С някой от обичайните си другари ли е дошъл?
— Да.
Шою се плесна по коляното.
— Това може да се окаже интересно. Снегът е хубав, сакето е добро и стига само да имахме Йошино, всичко щеше да е превъзходно. Хайде да напишем на негово височество писмо, Коецу. Вие, госпожице, ми донесете мастилница и четка.