Щом момичето остави пособията за писане пред Коецу, той попита:
— Какво да пиша?
— Добре ще е някое стихотворение. Немерена реч също става, но мерена ще е по-добре. Господарят Карасумару е един от нашите най-прославени поети.
— Не съм сигурен, че знам как да започна. Я сега, искаме стихотворението да го убеди да ни отстъпи Йошино, нали така?
— Точно.
— Ако стиховете не са добри, няма да го накарат да си промени мнението. Добри стихове не се пишат лесно на един дъх. Защо вие не напишете първите редове, а аз ще допълня останалото?
— Хмм. Да видим какво може да се направи.
Шою взе четката и написа:
— Дотук добре — отбеляза Коецу и написа:
Шою остана извънредно доволен.
— Превъзходно! — възкликна той. — Това трябва да стигне за негово височество и благородните му придружители — „хората над облаците“. — Грижливо сгъна листа и докато го подаваше на Сумигику, строго каза: — Останалите момичета нямат, струва ми се, достолепен вид като вашия, затова ви определям за пратеник при господаря Канган. Ако не бъркам, с това име е познат той в тази сграда.
Прозвището, което значеше „Студена планинска канара“, намекваше за високото положение на господаря Карасумару.
Сумигику не се бави дълго.
— Ето, моля, отговора на господаря Канган — каза тя и почтително постави пред Шою и Коецу една пищно украсена кутия за писма.
Те погледнаха кутията, която им се стори много тържествена и после се спогледаха. Това, което започна като малка шега, започваше да приема по-сериозно измерение.
— Бога ми — заяви Шою. — Следващия път трябва да сме по-внимателни. Трябва да сме ги изненадали. Със сигурност не са можели да знаят, че тази вечер ще сме тук.
Все още с надеждата за положителен отговор, Шою отвори кутията и разгъна листа с отговора. За своя изненада, не видя нищо освен бежова хартия, без нищо написано.
Като си мислеше, че трябва да е изпуснал нещо, той се огледа за втори лист, после пак надзърна в кутията.
— Какво значи това, Сумигику?
— Нямам представа. Господарят Канган ми подаде кутията и ми каза да ви я предам.
— Той на магарета ли се опитва да ни направи? Или стихотворението ни е било прекалено умно за него и сега вдига бяло знаме, за да се предаде?
Шою имаше навика да тълкува нещата така, както му угажда, обаче този път изглежда не беше сигурен в себе си. Подаде листа на Коецу и попита:
— Как разбирате вие това?
— Смятам, че очаква от нас да го прочетем.
— Да прочетем празен лист ли?
— Явно това трябва да се тълкува някак си.
— Така ли? И какво въобще може да значи?
Коецу за миг се замисли.
— Сняг… снегът покрива всичко.
— Хмм. Може да сте прав.
— В отговор на нашата молба за черешово дръвче от Йошино това би могло да значи:
— С други думи, той ни казва, че тъй като тази вечер вали сняг, трябва да забравим за любовта, да отворим вратите и пиейки да се наслаждаваме на гледката. Или поне такова е моето тълкуване.
— Колко неприятно! — възкликна с негодувание Шою. — Нямам намерение да пия като страхливец. Нито пък ще седя тук и ще мълча. Все ще намерим начин да пресадим дръвчето от Йошино в нашата стая и да се порадваме на цветовете му.
Възбуден от мисълта, той облиза устните си с език.
Коецу му подметна нещо закачливо с надеждата да го успокои, но Шою продължаваше да настоява пред момичетата да доведат Йошино и дълго време отказваше да смени темата. Макар упорството да не осигури изпълнение на неговото желание, той стана накрая забавен и момичетата се затъркаляха по пода от смях.
Мусаши тихо стана от мястото си. Избра добро време. Никой не забеляза как си тръгва.
Ехо в снега
Мусаши тръгна през множество от коридори, като се опитваше да избягва ярко осветените предни стаи. Попадна на едно тъмно помещение, в което държаха завивки и съседно — пълно с инструменти и пособия. Стените сякаш бяха пропити с възтоплата миризма на готвено, но той все още не можеше да открие кухнята.
От едната от стаите излезе някаква прислужничка и протегна ръка да му препречи пътя.
— Гостите не може да идват тук, господине — каза тя твърдо, без следа от детинската закачливост, която навярно би си придала в стаите за посетители.